Избрах да поканя Даниела в елегантен ресторант, защото исках вечерта да протече спокойно, подредено и сигурно.

Глава първа: Чинии, усмивки и празни места

Реших да поканя Даниела в елегантен ресторант, защото така вечерта щеше да бъде подредена, спокойна и сигурна. Исках разговорът ни да бъде чист, без да се разсейваме по това кой влиза или излиза.

Тя се появи с усмивка, която сякаш обещаваше, че няма да има изненади. Седна срещу мен, остави чантата до стола и оправи косата си с един от онези жестове, които изглеждат импулсивни, макар да са отработени до съвършенство.

Първите ни думи бяха за дреболии. Сподели, че денят ѝ бил напрегнат, а аз казах, че моят не свършва. Понякога просто ти се иска да седнеш и да се нахраниш на светло, без да мислиш за сметки, задачи или официални писма.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката.

В този момент Даниела изведнъж пребледня.

Не беше точно притеснена. По-скоро приличаше на човек, който забелязва нещо нежелано.

Усмихна се светкавично, каза, че ще се върне след малко, и се отправи към тоалетната, без да изчака отговор.

Сервитьорът остана с тефтера, колебливо гледайки ни – не беше ясно дали му е неудобно или му е забавно.

Засмях се неловко и направих поръчка за двама, за да не изглежда положението странно. Той се съгласи и се отдалечи.

Макар и само след няколко минути, Даниела се завърна, но този път усмивката ѝ беше по-скоро маска.

Започна да говори по-бързо и много повече, ръкомахаше и задаваше въпроси: как върви бизнесът, имам ли съдружници, дали съм собственик, имам ли кредит, апартаментът мой ли е или на банката.

Въпросите се сипеха, все едно ръмеше дъжд, който с времето става досаден.

Когато храната пристигна, тя „неволно“ изпусна телефона си. Наведе се под масата, но погледът ѝ беше към моята чанта на съседния стол, а не към телефона.

Усетих го. Не мога да кажа как – просто вътрешно нещо ме предупреди да внимавам.

Изправи се, усмихна се и каза, че е тромава. Вдиша дълбоко, сякаш е избегнала някакво притеснение.

Но апетитът ми вече беше изчезнал.

Станах, уж за да пригладя сакото си, и тихо се приближих до сервитьора, който подреждаше прибори недалеч.

Погледнах го и прошепнах:

„Познаваш ли момичето, с което съм?“

Той се усмихна сухо, поклати глава.

„Да“, каза. „Тя е…“

Спря за миг, сякаш се чудеше дали да ме предупреди.

След това се наведе още и прошепна:

„Тя е момичето, което идва сама, а си тръгва с чужди подписи.“

Изведнъж се почувствах като залят със студена вода.

„Какви подписи?“

Сервитьорът само сви рамене.

„Кредитни документи. Поръчки. Договори. Едни мъже идват уверени, тръгват със сълзи. Други идват бедни и си тръгват с още по-малко.“

„Сигурен ли си?“

Той се засмя тихо.

„Сигурен съм, защото веднъж я видях да плаче в кухнята. Не заради мъж. А заради забравена лична карта на грешната маса. После се върна – не да се извини, а да провери дали някой я е видял.“

Сърцето ми биеше силно.

„Какво да правя?“

Сервитьорът хвърли поглед към нашата маса. Даниела вече се оглеждаше, а очите ѝ търсеха не мен, а изхода.

„Внимавай“, каза той. „Никой не избягва истината. Само я отлага.“

Върнах се на масата, усмихнах се и се опитах да изглеждам невъзмутим.

Даниела ме стрелна с бърз, проницателен поглед – сякаш проверяваше дали съм разбрал нещо.

„Всичко наред ли е?“ попита тя, докато реже салатата си на ситно.

„Да“, казах. „Просто се сетих за едно писмо от банката.“

„О“, каза тя. „Банките са ужасни.“

Каза го безразлично, все едно обсъжда времето.

„Ти имаш ли заем?“ попитах.

Тя се засмя.

„Кой няма?“

„Имам“, отвърнах. „За жилището. За бизнеса. За да изглежда, че всичко ми е наред.“

Тя наклони глава, уж разбираща.

„Понякога човек трябва да рискува“, каза. „Иначе никога няма да живее истински.“

Думите ѝ звучаха изящно, но в очите ѝ нямаше топлина.

Тогава ми стана ясно, че вечерта едва започва.

Глава втора: Дългове под килима

Като предприемач животът ти изглежда подреден само отвън – като добре сложена папка, но вътре има петна, гънки и подписи, които тежат на съня ти.

Имах малка фирма – не голяма, но беше моя. Работех с доставки, договори и търговия, всичко вървеше рутинно, докато не сбъркаш нещо, което може да те събори.

Взех жилището си с кредит. Банката беше като невидим съквартирант, който всеки месец ми взима част от въздуха.

Баща ми, Стефан, винаги казваше с опитното си спокойствие: „Ще се оправи“. Така го казва поколението, което е свикнало да оцелява.

Оцеляването има своята цена.

Една вечер ми призна, че е изтеглил заем.

„За какво?“ попитах.

Гледаше в масата, сякаш там ще намери отговора.

„За да помогна на един приятел.“

Това изречение е като капан – стъпиш и пропадаш.

„Колко?“ попитах.

Измърмори сума, която не искам да споменавам – достатъчно голяма, за да тежи като камък.

„Защо не ми каза?“

„Не исках да те натоварвам.“

Това е другото изречение, което означава, че вече си натоварен, просто още не си го разбрал.

Майка ми, Росица, беше тиха, мила жена. Тя миеше чиниите така, сякаш може да измие и грижите, но те си оставаха.

Сестра ми Невена учеше в университета – умна, упорита, с вяра в справедливостта. Понякога ме дразнеше с държанието си по правилата. Аз вече знаех, че правилата са за тези, които нямат връзки.

Невена изтегли студентски кредит, за да не натоварва семейството.

„Ще го върна“, казваше тя. „Ще ти върна и всичко, което си ми дал.“

„Не ми дължиш нищо“, отвръщах.

Тя ме гледаше, все едно не ми вярва.

Понякога ми се струваше, че всеки от нас носи невидими сметки в джобовете си – не ги показваме, но ги проверяваме, за да сме сигурни, че още са там.

И точно тогава в живота ми се появи Даниела.

Като искра.

Като нож.

Като предвестник на проблеми.

Глава трета: Усмивката, която пита за пароли

След онази вечер в ресторанта не можех да заспя. В главата ми кънтяха само усещането и думите на сервитьора, чието име не знаех, но вече мислено го бях нарекъл Тихомир – заради спокойния му поглед.

На следващия ден Даниела се обади. Кратко.

Попита дали съм добре.

Попита дали искам да се видим.

Попита дали съм се сетил за „онези документи“, които бях споменал.

Думата документи ме заби.

Кой пита за документи след вечеря?

Срещнахме се в едно безлично кафене. Тя дойде с нова рокля, нов парфюм, но със същите очи.

„Знаеш ли“, каза тя, „ти си различен.“

„От кого?“

„От другите мъже“, каза тя и се засмя. „Те все искат да се покажат. Ти сякаш се криеш.“

„Не се крия“, отвърнах. „Пазя се.“

Тя наклони глава.

„Пазиш се от мен ли?“

„Пазя се от всичко“, казах. „Светът е пълен с усмивки, които ти взимат бъдещето.“

Усмивката ѝ за миг изчезна, после отново се появи.

„Страхът не ти отива“, каза тя.

„На никого не му отива“, отвърнах. „Но всички го носим.“

Тя се приближи до мен.

„Имам идея“, прошепна. „Една възможност. Нещо, което може да ти донесе пари. Много пари.“

„Какво?“

Тя се огледа.

„Един човек търси партньор“, каза. „Предприемач. Със стабилен доход и добра история. Някой, който може да подпише, че е надежден.“

„Да подпише какво?“

„Нищо страшно“, каза тя, все едно говори за десерт. „Само гаранция. Само временно. После всичко се оправя.“

Тези думи ми звучаха познато – „само временно“, „нищо страшно“, „после“.

„Кой е този човек?“ попитах.

Тя се усмихна.

„Крум.“

Името ми беше непознато, но начинът, по който го каза, звучеше като предупреждение.

„Не го познавам“, казах.

„Ще го познаеш“, каза тя. „И ако си умен, ще го харесаш.“

„А ако не съм?“

Усмивката ѝ стана по-тънка.

„Тогава не знам дали ще ти е лесно.“

Излязох от кафенето с чувството, че съм се докоснал до жив лед.

Глава четвърта: Тихомир и истината, която не се сервира

Върнах се в ресторанта, откъдето започна всичко. Не бях сигурен дали изглеждам като преследвач, но вътрешното ми неспокойствие не ми даваше мира.

Тихомир ме позна.

„Върна се“, каза, без да пита нищо излишно.

„Как се казваш?“ попитах.

„Тихомир“, отвърна. Точно както вече го бях нарекъл в мислите си.

Това ме накара да се почувствам още по-странно – сякаш нещата са предначертани.

„Разкажи ми всичко, което знаеш за нея“, поисках.

Тихомир избърса ръцете си, хвърли бърз поглед към кухнята.

„Тя идва тук отдавна“, каза. „Понякога сама, друг път с мъже. Все от един тип – костюми, часовници, самочувствие.“