Отидох в Гърция с Даниела, най-добрата ми приятелка, защото и двете имахме нужда да си поемем въздух. Така си го казвахме, докато подреждахме дрехи в куфарите и се смеехме на дреболии, които само ние разбирахме

Заминах за Гърция заедно с Даниела – най-близката ми приятелка, защото и двете бяхме на ръба и имахме нужда от малко въздух. Така си го обяснявахме, докато стягахме багажа, смеейки се на дреболии, които само ние си разбираме. Оставих зад себе си работата, стреса, семейните забележки и неизказаните обиди. Най-същественото беше, че оставих един човек, който обещаваше бъдеще с увереност, сякаш това бъдеще вече е уговорено.

Петър беше човекът, когото представях като мой приятел, когато някой се интересуваше. Погледът му ме караше да се чувствам спокойна, а разговорите му винаги се въртяха около планове, в които аз заемах централното място. Преди да тръгна, ми каза да не се притеснявам, да си почина и да се забавлявам. Усмихна се, прегърна ме – и аз му се доверих.

Всичко на острова беше различно. Въздухът беше солен и топъл, с типичната лепкавост на морето. Морето пред нас се разливаше като обещание, което не изисква обяснения. Даниела снимаше всичко – мен, небето, чашите с лимон и вода, нашата сянка по плочките. Настроението ѝ беше почти прекалено жизнерадостно, смехът ѝ звучеше силно, разговаряше със всички, все едно нищо не може да я засегне тук.

Вечерта избрахме малко заведение край морето. Лампите хвърляха мека жълта светлина, а музиката беше ненатрапчива. Даниела вдигна чашата си.

„За свободата“, каза тя.

„За спокойствието“, отвърнах.

Телефонът ми завибрира. Видях името на Петър и се усмихнах – като човек, който среща нещо познато. Усмивката ми обаче изчезна, още преди да отворя съобщението.

Този път не беше съобщение за мен.

Беше снимка: Петър прегръщаше непозната жена. Двамата изглеждаха твърде близки – не просто приятели, не случайни познати. В погледа му имаше нежност, която вярвах, че е само за мен.

Първо пръстите ми изтръпнаха, след това и аз пребледнях. Даниела веднага забеляза.

„Какво има?“ – попита, макар че в очите ѝ липсваше истинска изненада. Това беше първата пукнатина в идеалната картина.

Не отговорих. В главата ми се въртяха въпроси, а в гърдите ми се настаняваше тежест.

Кой изпрати снимката? Защо точно сега?

ГЛАВА ВТОРА

Прочетох съобщението няколко пъти. После огледах снимката внимателно – в ъгъла се виждаха дата и час. Не беше стара снимка, не беше спомен. Беше направена предната вечер – докато аз си лягах с мисълта, че Петър е сам, той държеше друга жена така, както мен.

Опитах да му се обадя. Първо беше свободно, после връзката се прекъсна. На третия път получих съобщение.

„Зает съм, ще ти се обадя.“

Кратко, хладно, не като него. Или може би като онази негова страна, която не познавах.

Даниела се приближи, сякаш искаше да погледне екрана. Инстинктивно скрих телефона. Не исках намеса. Но тя вече знаеше, без да ѝ казвам.

„Покажи“, каза тихо.

Показах ѝ. В мига, в който видя снимката, по устните ѝ се появи едва забележима усмивка – не радостна, не злорадстваща, а като на човек, който получава потвърждение на очакванията си.

„Това… може би е недоразумение“, прошепна Даниела. Но не звучеше убедително.

„Недоразумение? Той е с друга жена.“

„Може да е сестра, братовчедка…“

„Той няма сестра“, прекъснах я.

Даниела млъкна. После каза нещо, което не очаквах:

„Мария, понякога мъжете… имат два живота.“

Тя го каза спокойно, все едно коментира времето. Като че ли не е нещо, което може да те разкъса.

В този момент ме завладя нов страх – по-силен от първоначалния. Не само страхът, че Петър ме е лъгал, а мисълта, че някой до мен го знае.

„От кого е снимката?“ – попитах.

Даниела сви рамене.

„Може би някой, който иска да ти помогне.“

„Или някой, който иска да ме нарани.“

Тя не каза нищо повече, само бавно отпиваше, като че ли всяка глътка ѝ дава още време да мисли.

Погледнах отново номера, от който беше изпратена снимката. Тогава забелязах нещо смразяващо – началните цифри ми бяха познати от телефона на Даниела, когато ми беше показвала пропуснати повиквания.

Не бях сигурна, но съмнението вече беше там.

А когато съмнението се появи, рядко си отива.

ГЛАВА ТРЕТА

През онази нощ не мигнах. Даниела заспа бързо, а аз лежах будна, слушайки как морето се разбива, сякаш отброява нещо, което не може да се избегне.

На сутринта реших, че няма да се преструвам повече.

Излязох на терасата и му се обадих. Този път той вдигна.

„Здравей“, каза Петър, все едно нищо не се е случило. „Как си?“

„Видях те“, казах.

Настъпи кратка, но много показателна пауза.

„Какво си видяла?“

„Снимка. С жена.“

„Мария…“ започна, сякаш искаше да ме върне в ролята на доверчивата. „Не е това, което си мислиш.“

Тази фраза прозвуча банално. Не ми се искаше да се смея, но не се сдържах.

„Тогава какво е?“

„Тя е… човек от работата. Трябваше да се срещнем. Имаше проблем.“

„И сте решили да се прегръщате?“ – гласът ми бе отчаян.

„Снимката подвежда.“

„Ти подвеждаш. От колко време?“

„Мария, не усложнявай.“

„Аз ли усложнявам? Или ти водиш двоен живот, а аз измислям оправдания?“

Той въздъхна – въздишка, която показваше умора не от собствените му лъжи, а от мен.

„Добре“, каза. „Ще ти кажа, но не по телефона.“

„Не. Сега. Иначе приключваме.“

Пак пауза.

„Не мога“, каза тихо.

„Не можеш или не искаш?“

„Има неща… които не разбираш.“

„Тогава ги обясни.“

„Не по телефона.“

Тогава осъзнах: няма да ми обясни. Щеше да ме държи в неведение, докато се откажа да търся отговори. Докато привикна. Докато стана жена, която търпи.

„Добре. Свърши се.“

Той не каза нищо. Чуваше се само дишането му. После гласът му стана рязък:

„Не прави глупости, Мария.“

„Глупости? Да пазя себе си е глупост?“

„Ти не знаеш в какво се забъркваш.“

Това ме накара да настръхна. Не прозвуча като съжаление, а като предупреждение.

„В какво?“ – но вече беше затворил.

Държах телефона и чувствах как в мен се събира нещо между гняв и страх. Тогава направих единственото, което можех.

Престанах да му пиша.

Изтрих го от контактите.

Премахнах снимките му.

Изтрих го от живота си.

Поне така си мислех тогава.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Даниела се събуди късно и ме намери на терасата, гледаща морето. Косата ми беше разрошена, очите зачервени от безсъние, но в стойката ми имаше нещо ново – по-твърдо.

„Говори ли с него?“ – попита между другото.

„Да.“

„И?“

„Свърши се.“

В очите ѝ пробяга за миг разочарование, но бързо премина в усмивка.

„Така е най-добре. Ти заслужаваш повече.“

Думите бяха правилни, но тонът ѝ не беше. Това ме накара да се отдръпна – не от нея като човек, а от мисълта, че тя е моето сигурно място.

Тръгнах сама. Исках да се загубя из уличките, сред суматохата и аромата на храна. Исках да избягам от себе си.

На малкото пристанище видях лодки, вързани една за друга като съдби, които не могат да се отделят. Седнах върху каменния ръб, докато вятърът разпиляваше мислите ми.

„Извинете.“

Чух спокоен мъжки глас. Обърнах се и видях непознат с торбичка плодове. Лицето му беше уморено, но очите – ясни.

„Изпуснахте това“, каза и ми подаде тънка гривна, която дори не бях забелязала, че съм изгубила.

„Благодаря“, казах.

Той се усмихна леко.

„Не изглеждате като човек, който е дошъл да се радва на морето“, промълви.

Можех да кажа нещо леко, но думите излязоха сами:

„Разбрах, че човекът до мен не е този, за когото го мислех.“

Мъжът не се смути, не се отдръпна. Просто седна достатъчно далеч.

„Това боли. Но понякога е и подарък.“

Погледнах го, исках да го прекъсна, но в гласа му нямаше преструвка.

„Как се казвате?“

„Явор.“

„Аз съм Мария.“

„Мария“, повтори той, сякаш опитва името ми. „Ако искате, може да ми разкажете. Или просто да мълчим.“

Тази простота ми подейства неочаквано. Петър винаги търсеше планове и обяснения. А този непознат просто предложи мълчание – нищо повече.

Стояхме така дълго. Понякога говорех аз, понякога той. Разказах само част, той не настояваше. Не се опитваше да ме спаси. Просто беше там.

Когато слънцето започна да залязва, Явор стана.

„Ще бъда тук и утре. Ако ви се иска да не сте сама.“

Не обеща вечност, не обеща чудеса. Просто остави възможността за утре.

И това ми се стори по-истинско от всяко „винаги“, което съм чувала досега.

–

Понякога точно малките въпроси, паузите и случайните срещи променят всичко. Понякога искреното присъствие на непознат тежи повече от стари, празни обещания.