Въздухът в малкото кафене беше гъст, пропит с аромата на прясно изпечени кроасани и силно еспресо. Следобедното слънце се процеждаше през големите прозорци, хвърляйки топли, златисти петна върху дървената маса

В кафенето въздухът беше наситен, носеше аромата на току-що изпечени кроасани и силно еспресо. Следобедното слънце се прокрадваше през големите прозорци, хвърляйки златни отблясъци по дървената маса. Отпих от капучиното, оставяйки пяната да докосне устните ми, преди да се обърна към Силвия. Тя беше най-старата ми приятелка, единственият човек, пред когото нямах нужда да се преструвам.

— Понякога още го сънувам — казах тихо, гледайки навън към оживената улица. — Онзи ден. Паниката… усещането, че сърцето ми ще се пръсне. Мисля, че всеки родител познава този леден ужас — когато се обърнеш и детето ти го няма. При мен този момент се проточи с часове. Часове, Силве, които се усещаха като безкрайност.

Тя постави ръката си върху моята, пръстите й — топли и спокойни.— Милена, минаха десет години. Мартин вече е почти мъж. Всичко е наред.

Кимнах, опитвайки се да се усмихна.— Да, знам. Разбира се, че знам. Но паметта ни е странна. Не си спомням какво съм обядвала вчера, но всеки детайл от онзи ден ми е напълно ясен. Виждам червената му тениска със супергерой, малките му маратонки с лепенки, които си обувеше сам с такава гордост. Чувам шума на тълпата в мола, музиката от високоговорителите, смеха… и как за миг това се превърна в оглушителен рев, когато осъзнах, че го няма.

Бях разказвала тази история и преди, но сега — може би заради кръглата годишнина — думите ми идваха по-лесно. Разказах ѝ отново за трескавото търсене — как препусках между етажите, виках името му, а всяко дете с червена тениска караше сърцето ми да спира, последвано от нова вълна отчаяние. Споделих за намесата на охраната, за гласа по уредбата, който обяви за изгубено дете, за съжаляващите погледи на хората, докато аз се чувствах като най-лошата майка на света.

— И тогава се появи онази жена — продължих, а гласът ми леко трепна. — Не знам откъде се взе. Просто се появи до мен, докато седях на една пейка, напълно съсипана, неспособна дори да плача. Беше на средна възраст, с мило лице и топли кафяви очи. Хвана ръката ми и каза нещо от рода на: „Не се тревожете, ще се намери. Децата са такива, обичат да играят на криеница. Всичко ще бъде наред.“ Думите ѝ звучаха толкова спокойно и уверено. В онзи хаос тя беше като спасителен пояс.

Силвия слушаше внимателно, без да ме прекъсва.

— Остана с мен. Донесе ми вода. Говореше ми някакви дребни истории, само за да ме разсее. Не помня какви, но усещането остана — че не съм сама в този кошмар. Понякога се сещам за нея. Непозната, дала ми кураж, когато бях на ръба. Истински ангел.

Усмихнах се на този спомен, макар и с тъга. Това беше единственият светъл момент в онзи ужасен ден. По-късно, когато един от охранителите доведе разплакания Мартин, намерен в пробната на магазин, повече не видях жената, за да изкажа благодарността си. Изчезна така внезапно, както се беше появила.

Същата вечер, докато подреждах масата, мислите ми се връщаха към разговора. Александър, съпругът ми, пак щеше да се прибере късно. Работата беше всичко за него — сделки, срещи, дълги телефонни разговори до късно. Живеехме охолно, в голяма къща с изглед към планината, но често се чувствах по-самотна от всякога, дори повече, отколкото в първата ни малка квартира.

Мартин влезе в кухнята. Вече беше пораснал — висок, строен, с косата на баща си и моите очи. Взе ябълка от плота и се облегна на вратата, наблюдавайки ме.

— Какво има? — попитах, усещайки погледа му.— Днес те чух. В кафенето. Говореше с леля Силвия.

Оставих ножа за салата и се обърнах.— Така ли? Просто си спомняхме разни неща. Не знаех, че си ни чул.

Той отхапа от ябълката, като хрущенето беше единственият звук, който се чу за момент.— Говореше за онзи ден в мола. И за онази жена.

— Да — отвърнах с въздишка. — Винаги ще съм ѝ благодарна. В момент на пълен срив тя беше невероятно добра към мен.

Мартин сведе поглед към ябълката, после пак ме погледна. Лицето му беше пребледняло, а в очите му се четеше нещо ново — страх и нещо още по-мрачно. Преглътна трудно.

— Добра?.. Мамо, онази жена… тя не искаше да ми помага.

Думите му останаха във въздуха — тежки и зловещи. За секунда не разбрах. Помислих, че се шегува, но по лицето му нямаше и следа от шега.

— Какво имаш предвид, Марти? Разбира се, че е искала. Тя ме успокояваше, докато те търсихме.

Той поклати глава, а в очите му блеснаха сълзи, които не бях виждала от години. Гласът му бе дрезгав, почти шепот, прорязващ десетгодишната тишина.

— Не, мамо. Аз не се бях изгубил. Тя ме взе. Каза, че ще играем на игра. Заведе ме към подземния паркинг. Каза, че татко ни чака там с нова, голяма кола, пълна с играчки. Но гласът ѝ беше странен, ръката ѝ стискаше моята много силно. Уплаших се… и тогава тя каза нещо по телефона. Каза: „Почти е готово. Не се тревожи.“ Тогава се разпищях. Един охранител се появи и тя ме пусна и избяга. Скрих се в магазина, защото се страхувах, че ще се върне.

Стоях вцепенена, все още с ножа в ръка, гледайки сина си. Светът ми се срина. Картината, която пазех в съзнанието си десет години — за добрата непозната, за ангела — се разпадна. Изведнъж пред мен се появи друг образ — на хищник. Жената, която ме беше утешавала, се оказа причината за ужаса ми. Тя не ме е успокоявала, а е печелила време, докато е отвличала детето ми. Ледените вълни, които ме обляха, вече нямаха нищо общо с онзи стар страх. Това беше нов, по-дълбок и парализиращ ужас.

Глава 2: Пукнатини в Основата

Тази нощ сънят не идваше. Въртях се неспокойно, а думите на Мартин звучаха отново и отново в главата ми. Образът на жената с топли очи вече изглеждаше ужасяващ, изкривен от спомена. Не можех да приема, че съм намерила утеха в ръце, които са държали сина ми, докато са го водели към опасност. Чувствах се наивна, глупава и най-вече — виновна, че съм допуснала това да се случи.

Александър се прибра след полунощ, влезе тихо, мислейки, че спя. Усетих аромат на скъп женски парфюм — не неговия. Не беше първият път, но сега, на фона на всичко, тази лъжа ми се стори още по-отвратителна. Семейството и животът ни се разпадаха под тежестта на тайни и предателства.

На сутринта вече знаех, че повече не мога да пазя мълчание. Изчаках Мартин да тръгне за училище, застанах срещу Александър в кухнята, докато той бързаше с кафето и преглеждаше нещо на таблета.

— Трябва да говорим — казах с такава твърдост, че самата аз се изненадах.

Той вдигна глава, леко раздразнен.— Милена, закъснявам. Имам среща с Димитър и адвокатите. Може ли по-късно?

Димитър беше неговият съдружник. Заедно бяха създали бизнеса, но напоследък между тях се усещаше напрежение.

— Не, този път няма да е по-късно. Става въпрос за Мартин.

Вниманието му се изостри. Остави таблета.— Какво е станало? Добре ли е?

Разказах му всичко. Повторих дума по дума историята, която Мартин ми беше споделил. Докато говорех, следях реакцията му. Очаквах шок или гняв, но лицето му просто се втвърди, а погледът стана студен. След като приключих, той дълго мълча.

— И ти му вярваш? — каза най-накрая, с леден тон. — Това е било преди десет години. Детската памет не е сигурна — смесват сънища с реалност, измислят си неща. Може би е гледал филм.

Бях изумена.— Александър, видях страха в очите му! Той не си измисля. Защо би го направил?— Не знам! — повиши тон. — Може да търси внимание. Ти постоянно го обгрижваш — възможно е да е измислил драма. Имам достатъчно проблеми, не ми трябват и въображаеми отвличания!

— Въображаеми? — Гласът ми трепереше от гняв. — Детето ни е било на прага на отвличане, а ти говориш за въображение? Какво е по-важно — сделките, адвокатите… или онези срещи, след които ризата ти мирише на чужд парфюм?

Това се изплъзна от устата ми преди да се спра. В стаята настъпи ледена тишина. Александър ме погледна и по лицето му премина сянка на вина. Не каза нищо, просто грабна сакото си.

— Нямам време за твоите истерии. Ще говорим довечера.

Излезе и затръшна вратата след себе си.

Останах сама в огромната, бездушна кухня. Пукнатините в живота ни вече не бяха прикрити — личаха навсякъде. Безразличието му беше по-болезнено от крясъците. Защо отказваше да приеме истината? Защо омаловажаваше преживяното от Мартин? В мен се загнезди съмнение — сякаш криеше нещо или го беше страх какво ще излезе, ако започна да ровя.

В офиса си Александър се опитваше да се съсредоточи. Предстоеше му тежка среща. Банката заплашваше да отнеме всичко заради голям просрочен кредит, взет с Димитър за нов строеж. Проектът беше пропаднал след грешки и измами от подизпълнителите. Сега и двамата бяха пред фалит.

Димитър влетя в кабинета, мрачен.— Говори ли с адвокат Петров?— Да — отвърна Александър, масажирайки слепоочията си. — Ситуацията е катастрофална. Ще ни съдят. Има риск да ни повдигнат обвинения за документите по кредита.

— Ти ги даде, Александър, не аз! — изсъска Димитър. — Предупредих те, че е рисковано, но ти не слушаше. Винаги си бил арогантен!

— Сега ли ще ме обвиняваш? — избухна Александър. — Заедно сме в това. Заедно щяхме да спечелим, заедно ще потънем!

— Аз няма да потъна заради теб! — Димитър се наведе към него. — Ще намеря изход. Но ти… ти имаш всичко на тв