Най-добрата ми приятелка ме помоли да остане у нас, след като съпругът ѝ я беше напуснал.

Най-близката ми приятелка ме помоли да остане у дома, след като съпругът ѝ я напусна. Беше напълно съсипана — не спираше да плаче, не можеше да спи, и изглеждаше напълно загубена. Нямаше как да я оставя така и ѝ предоставих свободна стая в нашия апартамент. Мъжът ми прие това спокойно — винаги е бил уравновесен и сдържан.

След около две седмици, случайно се срещнах с бившия ѝ на паркинга пред мола. Заговорихме се и между другото споменах, че Аня е при нас. Тогава той се усмихна особено и каза:

— А, значи още не знаеш, нали? Нямаш представа, че тя…

Продължение — 3000 думи

— Че тя какво? — попитах, усещайки напрежението в гласа си.

— Не е моя работа… — погледна ме изпитателно. — Но щом е у вас — внимавай.

Опитах да го разпитам повече, но той махна с ръка, обърна се и си тръгна, оставяйки ме с тежест в гърдите и объркани мисли.

Докато се прибирах, не спирах да мисля за думите му. Какво искаше да ми намекне? Дали говореше от обида или имаше нещо истинско? Аня минаваше през труден период, но беше ми приятелка от детството. Дали беше възможно да ме измами?

Когато отключих и влязох, я намерих в хола — по пижама, с чаша какао. На телевизора вървеше някаква мелодрама, а тя се усмихваше — за първи път от много време.

— Какво има? — попита ме веднага щом забеляза лицето ми. — Изглеждаш като да си видяла призрак.

— Срещнах бившия ти. Съвсем случайно — отвърнах открито. — Каза нещо доста странно.

Аня пребледня и остави чашата внимателно на масата.

— Какво по-точно?

— Че трябва да внимавам. Че не знам всичко.

За миг лицето ѝ се промени, но бързо възвърна спокойния си вид.

— Той обича да драматизира. Просто иска да ни скара. Не може да приеме, че не се моля да се върне след всичко.

Исках да ѝ повярвам, но усетих нещо неискрено в гласа ѝ.

Следващите дни преминаха странно. Аня се държеше обичайно — помагаше, подреждаше, дори приготвяше храна. Мъжът ми Алексей беше спокоен, почти отсъстващ — работа, дом, вечеря. Понякога между двамата минаваха погледи, които не разбирах.

Една вечер влязох в хола и видях как Аня бързо отдръпна ръка от рамото му. Настъпи тишина. „Обсъждахме филма“, промърмори Алексей и излезе.

Тази нощ почти не мигнах.

Започнах да търся доказателства — не защото го исках, а защото мислите не ми даваха мира. Проверих кошчето, бележките ѝ, дори един път прегледах телефона ѝ, докато беше в банята. Имаше доста изтрити съобщения, но нищо категорично.

На третия ден попаднах на нещо, което унищожи и последната ми надежда.

В папка на лаптопа ѝ, озаглавена „Нов старт“, намерих сканирани билети за двама до Сочи, резервация на хотел и писмо до Алексей — благодарности, че е „имал смелостта“, обещания да бъде „по-добра от нея“ и планове за бъдещето им.

Изкрещях наум. Тихо затворих лаптопа, отидох до кухнята и си налях вода — ръцете ми трепереха.

Когато Аня влезе, вече седях на масата.

— Чела си, нали? — каза спокойно.

Кимнах.

— Откога?

— В началото нямаше нищо — отговори тя. — После той сам започна. Виждаш ли, вие двамата… просто не си принадлежите. А между нас имаше нещо истинско.

— Искра? — повторих. — Между теб, приятелката ми, и съпруга ми? Живя у нас, а после?

— Недей да драматизираш — каза тя, изправяйки се. — Връзката ви беше приключила. Аз само ускорих това.

Изправих се. Светът ми се завъртя. Аня не ме погледна — сякаш участваше в чужда пиеса, за която аз не знаех.

Когато Алексей се прибра същата вечер, го посрещнах на входа.

— Животът ти продължава без мен — казах тихо. — С нея, ако искаш. Но не тук. Искам тази вечер и двамата да напуснете.

Опита се да възрази, но само ме погледна — без думи.

Три месеца по-късно.

Къщата стана тиха, дори просторна. Понякога чувах имената им в разговори, но вече не реагирах. Докато не ме достигна новината: „Жена в Сочи падна от балкон. Подозира се кавга с любовник.“

На снимката — Аня. Алексей беше сред свидетелите.

Изключих телефона и отпих чай.

Животът за мен започна отначало — без предателства.

Бившият ѝ се оказа прав — не знаех и половината. Сега знаех всичко, което ми трябваше, за да не допускам чужда болка под маската на приятелство.

Не отидох на погребението ѝ.

Не се колебах — в действията ѝ имаше твърде много измяна, за да мога да се преструвам, че ме боли. Болеше ме — когато открих онова писмо. Когато ме прегръщаше, а после пишеше на мъжа ми за „искрата“.

Сега имаше… празнота. Без гняв, нито радост, нито съжаление.

Остана само тишина — като след буря, която е заличила всичко по пътя си.

Седмица след новината Алексей се обади.

— Трябва да поговорим — звучеше уморен.

— Няма за какво — казах. — Разговорите трябваше да се случат преди да избереш нов живот с приятелката ми.

— Не знаех, че ще завърши така… — прошепна той.

— Никой не е знаел — отвърнах спокойно. — Но всички сме направили своя избор. Ти — предаде. Тя — предаде. Аз — продължавам. Вие останахте назад.

— Ти беше важна за мен — каза той.

— Знаеш ли какво значи „важна“? Не е да заменяш с „по-удобна“. Не е да мълчиш, докато предаваш. Не е да криеш билети за Сочи на лаптоп, купен от мен — гласът ми се вдигна.

Тишина.

— Съжалявам — промълви накрая. — За всичко.

— Прощавам. Но забрави.

Затворих. Завинаги.

Постепенно животът ми се подреди. Смяних ключалките. Освежих стените в спалнята. Подмених мебелите в хола — този, където двамата се смееха.

Преместиха ме в друг офис — далеч от познатите лица и клюки. Новите колеги не знаеха нищо, което беше облекчение.

Но нощем често размишлявах.

Какво я доведе до онзи балкон?

Аня не беше слаб човек. Беше силна, емоционална, хитра — но не и безпомощна.

Новините твърдяха „нещастен случай“ — не били открити следи от насилие.

И все пак… нещо не ми даваше покой.

Два месеца по-късно отново срещнах Дмитрий — бившия ѝ. Отново на паркинг — съдбата явно обича такива срещи.

— Здравей — приближи се. — Чух какво е станало…

— Да — казах.

— Знаеш ли, че тя си водеше дневник?

— Какъв дневник?

— Пишеше всеки ден. В телефона си, в бележките. Видях го още преди раздялата ви. Беше… мрачен. Тя не просто те предаде. Състезаваше се с теб.

— Какво?

— Винаги смяташе, че си „по-добрата“ — в училище, университета, работата. Дори мъжът ти — „по-добър“. Не можеше да понесе да е в твоята сянка. И искаше да докаже, че може да е над теб. Всичко беше като лична битка.

Стоях като замръзнала.

— Значи е била обсебена? — прошепнах.

— Да — потвърди той. — Не умееше да губи още от деца. А когато усети, че губи… премина границата.

Не мигнах цяла нощ. Значи всичко било въпрос не на любов, а на съревнование?

Спомних си дребни неща: наградата в работата, след която не се обади седмица; хладното ѝ поведение на сватбата ми; все същите думи: „На теб ти върви“, „Падаш на крака като котка“, „Аз трябва да се боря за всичко“.

Преди ги смятах за особености на характера. Оказаха се предупреждения.

Месец по-късно получих писмо — на хартия, с пощенска марка.

Почеркът — нейният.

„Ако четеш това, значи вече ме няма.

Не исках да умирам. Но всичко се обърка. Алексей… е друг човек. Не такъв, какъвто си мислех. Останах сама и осъзнах, че цял живот съм искала да бъда теб. Не до теб, а точно теб. Лека, уверена, достойна.

А аз… не мога. Мога да лъжа, да крада, да чакам. Но не мога да бъда добра. Ти в това победи окончателно.

Извини ме, че разруших всичко. Но ти знаеш — носим тази пукнатина от деца.

Сбогом. Надявам се да си щастлива.

Аня.“

Четох го отново и отново.

Пукнатината от детството… Мислех, че сме я израснали. А тя просто е била дълбоко скрита.

Дълго се чудех — да изхвърля ли писмото. Оставих го в кутия със снимки. Не защото тъгувам, а за да ми напомня: понякога предателството расте до нас, скрито под маската на обич.

Изминаха шест месеца. Отидох сама на море. Къпех се, четях на изгрев. За първи път посетих психолог. Пренаредих вътрешния си свят. Усетих се по-спокойна. По-силна.

Понякога сънувах Аня — не зла, а просто тъжна, тиха, в бялото си палто.

Събуждах се, поглеждах през прозореца и си мислех:

— Достатъчно. Миналото си тръгна.

И наистина вярвах, че мога да започна начисто.

Към края на годината дори понякога забравях името ѝ. Не защото го исках, а защото вече не носех болка. Остана белег — видим, но без рана.

Животът продължаваше. Подстригах се, преместих се в нов апартамент — в центъра, с големи прозорци и слънчева кухня. Купих кафе машина, макар преди да смятах това за каприз. Ставах рано, правех си