Емилия Радева е родена на 23.05.1932 г. в Радомир. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1955). Театър „Българска армия” става неин дом точно за 33 години. Там работи и съпругът й – известният актьор Любомир Димитров (починал през 2001 г.), с когото са заедно още от студентските години. Двамата имат дъщеря, Катерина, която също тръгва по пътя на родителите си и завършва ВИТИЗ, но след това заминава за Франция.
Първият игрален филм, в който участва, се казва „Точка първа” и е сниман през 1956 г. Освен на сцената на Театъра на Армията актрисата гастролира в Театър 199, Народния театър “Ив. Вазов”, Сатиричния театър, Театър “Възраждане” и др. През годините Емилия Радева създаде на театралната сцена десетки незабравими образи – от Елизабет в “Мария Стюард” до Султана в “Железният светилник”. Самата актриса също написа пиеса – „Потеглям вечно сам“, по поезията на Николай Лилиев. Постановката се игра с успех в Театър „Възраждане”. Ето част от филмите, в които е участвала: „А бяхме млади” (1961), „Неспокоен дом” (1965), „Случаят Пенлеве” (1968), „Любовницата на Граминя” (1969), „Иконостасът” (1969), „Не си отивай!” (1976), „Спомен за близначката” (1976), „Матриархат” (1977), „Юлия Вревская”.
– Прекрасно изглеждате, хората се обръщат след вас, а вече отпразнувахте 83-годишнината си. Как го постигате?
– Какво да ви кажа сега за моите години? Не са малко, но човек трябва да ги приема с мъдрост и удовлетворение, че е достигнал до тази възраст. Не е малко. Нямам от какво да се притеснявам и срамувам. Много работа, немалко изпитания, здравословни и професионални, но важното е желанието да се трудиш. Тогава тези неща остават на втори план. Макар че с годините работата намалява, ангажиментите намаляват, осъзнаваш, особено в нашата професия на актьор, че си изчерпан физически и психически. Ние артистите работим с цялото си същество, впрягаме ум, емоции, човек се изразходва много. Така се чувствам и аз сега.
– Колко години бяхте на сцена?
– Ами нямам професионални ангажименти от 7-8 години. Завършила съм ВИТИЗ на 24 години, веднага започнах да работя, така че над 55 години имам стаж на сцената.
– Срещате ли се с колегите си?
– Преди 2 години имах участия в Сатиричния театър и така общувах със Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Димитър Манчев. С моята кума и кумичка, ние взаимно сме си кумували с Гинка Станчева, се чуваме често… Абе, ”Привет, самота!”.
– Гинка Станчева каза неотдавна, че най-добрата й роля е тази на баба. Как е при вас?
– Не знам, но според мен е доста пристрастна. Прави й чест, разбира се, че е толкова всеотдайна. Аз нямам тази възможност да бъда непрекъснато с внука си, който е във Франция, сега ще стане на 20 години. Когато се роди, аз още работех, а и съпругът ми беше много болен, грижех се за него. Разбира се, ходила съм във Франция, седяла съм по два месеца, докато беше малък, помагала съм. Казвам на Гинка, че идва момент, когато човек трябва да обърне внимание и на себе си, имам предвид нашата възраст, с проблеми сме, но я разбирам – човек, научен да дава, гледа да вложи всичко това, което знае. В тежка възраст сме сега, нашето поколение е много изхабено. И непрекъснато ни лъжеха. Ще дойде време, когато вие така-онака, ще бъдете най-най… Да, ама не. Даваха ни звания, вземаха си ги. Какво значи това? Ти вече си под съмнение! Признали са те, после са го отрекли. Това говори, че ти не го заслужаваш. Обидно. А и защо ще ни дават звания, дай ми една прилична заплата, която отговаря на моя труд. Пенсионният фонд бил изяден, ама какво ме интересува! Аз имам 40 филма, удържани са ми по 20 процента, къде отидоха? Аз защо трябва да получавам една пенсия наравно с моя колега, който е изиграл общо 5 или 20 роли, а аз имам над 100?! Уравниловка. Вместо да си спокоен, да караш едни нормални старини, ти губиш самочувствие. Ако от филмите остане нещо, остане, защото театърът е химера, кой видял, видял… Ех, имаше една актриса – много добра, да, да… Днешното поколение, имам предвид дори 20-годишните, те не ни знаят. Не става дума да ни реабилитират, но да се поддържа някакъв интерес към тебе, към… твоето изкуство. Няма.
– Подочух, че сте много обидена…
– Огорчена, по-точно. Ето, Съюзът на артистите за моята 80-годишнина не ми изпрати дори една картичка, не ме поздравиха и по телефона, а има председател, колега ми е. От Театър “Българска армия” – там съм била 33 години, също. От родния ми Радомир също ме пропуснаха, макар че съм почетен гражданин. Останах много учудена, че от Президентството ме поздравиха, една хубава жена ми поднесе букет цветя по протокол. Тогава, преди 3 г. се обадих на директора на “Българска армия”, исках да си организирам честване и го помолих да играя в “Железният светилник”, само две-три представления. Нито директорът, нито режисьорът счетоха за нужно да ми се обадят, да ми обяснят защо не…
– Още ви се играе, но за какво ще ви стигнат силите?
– О, разбира се, че ми се играе. Вярно е, че аз сега не мога да изиграя една тежка роля като Жана д`Арк, като Елизабет Английска от “Мария Стюарт”, но за мен ще бъде удоволствие да изляза с епизод, просто да дишам този въздух на сцената или пред камерата. Трудно човек се разделя с изкуството си, но някак си по-безболезнено би било, намаляват ти силите, вярно, но ти продължаваш да живееш със сцената. Най-грозното беше, че ми казаха от “Българска армия” не знаели как да ми плащат, затова не ме искали…
– Разчитахте ли на млади години на красотата си?
– Не съм разчитала на красотата си. Преправяла съм се всякак. Но съм чувала от по-стари колеги, че жената актриса трябва да бъде преди всичко красива. Защото можеш да се направиш много лесно на характерна и грозна. И според мен грозното си остава грозно. Аз например съм играла Султана на 33 години. Едвам се справяха с грима ми. Операторът казваше, че ако е цветен филм, може да ме състари, но за черно-бял – не. Сега е друго – имаш ли пари, всичко можеш да направиш, и в киното, и в театъра. Още повече че няма нито филмова, нито театрална критика. Създателите се хвалят и говорят сами за себе си. Не мога да си го обясня… Но и това ще отмине.
– Нямаше ли начин да останете във Франция, да живеете при дъщеря си Катерина?
– Не, не, не! Там не мога да живея. Какво да си въобразявам. Виждате колко от нашите актьори, които навремето отидоха по чужбина, сега се връщат. Тук съм се родила, това ми е съдбата. Макар че моята дъщеря често ми казва, ако съм била актриса във Франция, какво съм щяла да бъда. Аз не се оплаквам, имам си признанието на публиката. Оценявали са ме високо и в Израел, и в Германия, и в бившия Ленинград, къде ли не… Проблемът е, че тук нещо са объркани нещата, не става дума само за мен. Както казва Хамлет – има нещо гнило… Още навремето ме упрекваха в театъра, абе, не се ли наигра, какво искаш още. А аз само исках да работя, след като имам енергия. Много колеги ми казват, ти много страдаш, че се пенсионира – ами страдам. Защото на 59 години аз трябваше да митарствам от един театър в друг, срещнах талантливи колеги, с тях играх, но това не е лесно, не беше пълноценно. Друго е да си под шапката на един театър.
– И вашите компромиси какви бяха?
– Не може съвсем без компромиси, но често съм ставала неудобна, казвали са, остави я, тя е особена. Но много неща съм ги търпяла, въпреки мен. Бях много години в художествения съвет на театъра и доста съм се бунтувала. Мъчила съм се да защитавам интересите на колеги, бяхме двама-трима, които имахме единомислие, останалите бяха така наречената театрална власт. Аз никога не съм била партиен член, бях свободна, а това не беше приятно. Не мога да си простя, че не се преборих за най-елементарното нещо в театъра, а именно като пенсионират актьори, да не им изхвърлят портретите на боклука, както се прави. Имаше много таланти, основоположници на “Българска армия” – Вера Динева, кака Мара Пенкова, Стефан Гъдуларов, Кирил Янев, пенсионираха ги и им махнаха портретите от фоайето. Неадекватно решение. И като наближи моят ред за пенсиониране, дойде един от помощник-режисьорите и ми каза да си прибера портрета, че ще го изхвърлят. Преди години Борис Арабов, и той вече като пенсионер, отива в Младежкия театър на премиера и вижда, че неговият портрет е махнат. На място получава там сърдечна криза. Какво да говорим повече… Правих честване преди 2 години в “Одеон” в памет на съпруга ми актьора Любомир Димитров. Салонът се напълни. Отидох в моя театър, занесох афиши на сегашния директор, поканих колеги, никой, абсолютно никой не дойде…
Източник: Ретро
0 Comments