Срещнахме я на брега на Егейско море. Движехме се по морската алея с приятелката ми и питахме за стаи под наем. Беше края на април. Вървяхме бавно и без посока, от никъде и за никъде (точно както съм минал през половината си живот) Тя ни махна с ръка. Малка симпатична бабка, облечена изцяло в черно. Имаше бяла къща, варосан в бяло кокошкарник, пет свободни кокошки, бял петел и нервно кученце, което ни гледаше с бялото на очите. Настани ни на втория етаж. Единственото нещо в бялата стая, което не беше бяло, беше Бяло море. То стоеше на прозореца и мълчеше. Мълчеше от стържещо зелено до кървящо синьо.
Баба Елени, която за по-кратко ще наричам баба ЕлефтеротипИя, не говореше никакви чужди езици, гръцки също. Или поне не този, който говорят в Гърция. Може би не съм съвсем прав в обвиненията, но българо-гръцкият ми разговорник още трепери, като се сети за онова лято. Моите възможности се ограничаваха до няколко думи, между които ПЛАЖ, ПЪРЖЕНИ ТИКВИЧКИ, МНОГО, МАЛКО, ЛУНА, РИБА, ДА, НЕ и любимата ми дума -„????????“ (idiotiko). Всеки път като съм в Гърция, неудържимо се привличам да паркирам на места, на които пише – iDiOTiKO PARKING… Хем знам много добре, че означава – ЧАСТЕН ПАРКИНГ.
Как се разбрахме тогава с бабката, още се чудя. Една такава дребничка и невинно луда, веднага се сетих коя е и откъде е дошла.
Това беше бабата на Билбо Бегинс. Избягала от фантазията на Толкин, тъкмо преди да я обезсмърти в историята си.
И вместо да вилнее по страниците на книгата, тя незнайно как се беше озовала онзи слънчев следобед в ролята на хазяйка. Повика ни с кривото си пръстче и ние се подчинихме. С много анимационни движения, мимики, клякания, пляскания с ръце и рисунки във въздуха, се разбрахме че трябва да й дадем пари. След още половин час, безмислено ритуално танцуване пред къщата, разбрахме, че трябва като си тръгваме… не и преди това. Аз в изблик на международно неадекватство й дадох личната си карта. Тя, без да погледне какво й давам, я прибра в джоба на черната си жилетка.
Минаха няколко дни и тя се появи на вратата в 8 ч сутринта. – „Кво става“, мимично-сънено попита 12% от разсъдъка ми. „Коо…, Коо…“ изкудкудяка деликатно бабата. И тъкмо да си кажа, повеченямадапияникога – Барбаяни (син етикет) тя продължи още по-бодро – „Кооо…Кооо…“ като усмивката й ставаше все по-загадъчна. Баба Елени, която за по кратко ще наричам ЕлефтеротипИя видя, че физиономията ми върви към все по-задънена тъпота, бръкна в десния джоб на жилетката (същият, в който преди няколко дни потъна личната ми карта) и извади две яйца. Вече бях убеден, че този сутрешен диалог няма да завърши добре. Подаде ми ги и пак каза – Коо…Коо…Коо…Взех ги, те бяха топли.
Оффф… чак сега включих. Даваше ни яйца от кокошките за закуска. Казах благодаря на южнокорейски и затворих вратата. Погледнах се в огледалото в коридора, борейки се със съмнението, че приличам на човек, който никога не си е имал работа с пържени яйца или с щастливи кокошки. Изядохме ги с удоволсвие. На тръгване към плажа я срещнахме на улицата. Мойта приятелка реши да й благодари….Голяма грешка! Пак бях въвлечен в някакъв глупав оперетен спектакъл. Стоях между две жени по средата на Гърция, които КоокооКаха и се кланяха една на друга. Огледах се с надежда някой камион да ни прегази, но такъв нямаше. Заради уличния кудкудячен ритуал, от следващият ден до края на пребиваването ни бяхме на яйчена закуска.
Хубавото беше, че тя знаеше, че ние знаем какво са яйца и спря да кудкудяка. А лошото, че оставаха 3-4 дни докато си тръгнем а документите (ЛК) я нямаше. Отидох една от вечерите, почуках на вратата и казах на всички видове английски и гръцки (разговорникът ми е свидетел) да ми даде документа. Тя влезе навътре и ми донесе парче сладкиш, като се удари няколко пъти с ръка в гърдите.
На следващия ден повторих опита, като взех приятелката си за кураж. Всичко мина чудесно, тръгнахме си със сламена купа с 5 яйца. Явно й ставахме все по-симпатични. Предпоследния ден извиках едно момче от улицата, което говореше добър английски и истински гръцки. Качихме се, поговориха и той се обърна с разперени ръце към мен – Тя каза, че не сте й давали нищо. Обля ме студена средиземноморска пот. Слязох в стаята съвсем отчаян. Последния ден се качихме да плащаме…
Някакси въпреки малоумието на тази бабка, не можех да не платя. Въпреки посолства, консулски отдели и писане, които ме чакаха…
Направих последен опит с думата „Фото“ като сочех себе си. Елени, която за по-кратко ще наричам – ЕлефтеротипИя, изведнъж се оживи и започна да ни маха с ръка да влезем навътре в апартамента. Заведе ни до един огромен скрин целия в снимки. И започна да ни показва внуци, синове, дъщери, лели, племенници. Ние стояхме и слушахме. Вече дори, не й бях ядосан. Сигурно никой не я е слушал толкова внимателно последните 20 години.
Казваше ни първо името, а после историята на човека от снимката. Звучаха тъжно. Животът ѝ се стелеше пред нас на облаци от отминали времена, облаци, пълни с дъжд, облаци пролетни, перести, летни, живи, красиви и нейната самота, проблясваща невидимо в последният период от живота ѝ.
Някъде между синовете от първия й брак и дъщерите й от втория стоеше и ме гледаше една много позната физиономия….издадена 2010 г., от МВР София, жк Люлин…. с името Пиер Петров.
Да, за едни 10 дни през 2014 г. бях част от известната гръцка фамилия – Коко (но не Шанел).
От фейсбук
Пиер Петров
Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!
Източник: 168chasa
0 Comments