Това е история за малко момче с голямо сърце. И това е история, която всеки трябва да прочете.
Историята е за Иван, но в крайна сметка не е само за него.
Това е по-скоро за милиони други деца като Иван, които живеят в един и същ кошмар в света днес.
Дори тази история на Иван да е измислена, нейното послание ме трогна дълбоко. Не трябва да пренебрегваме този въпрос. Не трябва да забравяме Иван.
“Казвам се Иван и съм на 7 години. Обичам майка ми и татко ми, но и аз се страхувам много от тях. Често ме удряха и не разбирам защо.
Тази сутрин се събудих и отидох на училище. Аз съм добър ученик и моят учител ме харесва.
Харесвам и всичките си съученици, но нямам приятели. Ето защо обикновено оставам вътре по време на ваканиците. Никой не иска да играе с мен. Опитах се да се сприятеля с другите деца, но те ме отхвърлиха и ми казаха, че съм отвратителен.
Те ми се смеят, защото нося едни и същи износени дънки, тениска и скъсани обувки всеки ден.
Един ден след училище влязох в салона и откраднах яке, което висеше там дълго време, на никой не му липсваше. С него се прибра вкъщи сам и през снежната буря. Треперех от студ и беше трудно да се движа срещу силния вятър. Изведнъж някой ме бутна напред, паднах в снега и някой ме притисна в лицето. Тогава чух:
„Никой не те харесва. Идиот! “
Те ме ритаха в гърба и в стомаха, после избягаха и ме оставиха в студения сняг.
Плаках. Не защото ми беше студено, или имах ран, плаках, защото нямах нито един приятел, въпреки че ми харесваха всички останали.
Щом се прибрах вкъщи, майка ми се затича и ме сграбчи за косата.
„Къде беше? Защо си толкова мокър и мръсен? Проклето дете, няма да вечеряш, отивай си в стаята, там ще стоиш.
Направих, както ми каза майка ми, влязох в стаята си и не излязох до следващия ден, въпреки че бях много гладен и замръзвах от студ.
Оценките ми се влошиха и всеки път, когато татко научаваше, ме удряше силно. Веднъж ме удари толкова силно, че не можех да движа показалеца си, а той никога не се оправи и всички деца ми се смееха.
Един ден почувствах много силна болка в гърдите.
Мама и татко не се интересуваха, че ме боли. Вечерта лежах в леглото си и исках само едно нещо. Искаше ми се да не ме боли повече, защото не исках да дразня мама и татко. Обичам ги толкова много, наистина.
На следващия ден в училище ни казаха да нарисуваме най-голямата си мечта. Другите деца рисуваха коли, ракети и хубави кукли. Аз не.
Не защото не харесвам тези неща, а защото това, което исках най-много, беше майка и татко да ме обичат. Така че аз нарисувах едно семейство.
Една майка, един баща и техният син. Те си играеха и всички бяха щастливи. Докато рисувах, плаках тихо. Бих искал да имам майка и баща, които ме обичат.
Когато беше мой ред да покажа моята картина на класа, всички се смееха.
Застанах пред класа и обясних:
„Най-голямата ми мечта е семейство“.
Смехът стана по-силен. Започнах да плача и казах:
„Моля ви, не ми се смейте, това е най-голямата ми мечта! Можете да ме удряте, можете да ме мразите, но моля ви, моля те не ми се смейте.
Искам родители като вашите, които ме прегръщат и ми се смеят, които ме вземат след училище и са щастливи да ме видят. Знам, че съм грозен и слаб, знам, че имам крив пръст, но моля те не ми се присмивайте.
Учителят се опита да изтрие сълзите ми, мисля, че някои деца ме разбраха, но мнозина продължиха да се смеят.
Един ден, когато правихме тест ,аз не се справих добре. Знаех, че майка ми ще бъде много разстроена.
Страхувах се да се прибера вкъщи, но не знаех къде да отида. Бавно се прибирах, но не исках. Майка ми се ядоса.
Тя ме сграбчи и ме хвърли на пода, ударих си силно крака.
После ме удари в главата два пъти. Просто лежах там, не можех да стана. Това наистина боли. Но майка ме остави там на пода.
Когато се върна, ми каза да почистя бъркотията, иначе когато татко се прибере вкъщи, наистина ще ме бие.
Помолих мама да не му казва нищо, но когато вдигнах поглед, видях, че вече е на прага.
Когато мама му каза за теста, той ме издърпа от пода, разтърси ме и ме удари.
После не помня нищо. Събудих се в болницата. Погледнах към ръката си, не можах да докосна нито един от петте ми пръста. Погледнах през прозореца и плаках.
Знаеш ли защо плаках?
Не знам какво да ме прегърне майка ми. Родителите ми просто ме биеха, но все пак ги обичам. Винаги съм правил всичко възможно, бях добър в училище, но те все още не ме харесват.
Един ден разлях чашата си, а те ме удариха отново.
Изведнъж отново усетих болка в гърдите си. Казах на майка ми, но не й пукаше. След известно време отново трябваше да отида в болницата, никой не дойде да ме види.
Лекарят каза, че майка и татко вероятно ще дойдат на следващия ден, но не го направиха. Чаках и чаках, но никой не дойде. Обичам родителите си така или иначе.
Два дни по-късно Иван умира от нараняванията си. В ръката му лекарите намират писмо, което не бе написал ясно.
„Скъпи майка и татко, ужасен съм, защото съм грозен, отвратителен и глупав. Съжалявам, защото не можете да ме обичате.
Никога не съм искал да ви дразня. Всичко, което исках, беше да ви прегърна и да чуя, че някога сте ме обичали. Татко, аз просто исках да играеш с мен, да държиш ръката ми на разходка или да пееш с мен.
Знам, че съм жалък за теб.“
Тогава малкото сърце на Иван спря.
Тази история е била първоначално написана на руски език. Не знам, дали е вярна, но мисля, че това няма значение. Сама по себе си е невероятно важна все пак!
Всички деца имат право да бъдат обичани. Все още злоупотребата с деца се случва всяка секунда, всяка минута, всеки час и всеки ден. Във всички страни, всички градове и всички училища.
Домът на детето трябва да бъде свободен от насилие и безопасно място. Децата се нуждаят от любов, нежност и близост, а понякога прегръдката може да струва много повече, отколкото някога сте могли да си представите.
Моля, споделете тази история с всичките си приятели във Facebook, за да напомни на всички, че никое дете не би трябвало да се чувства зле.
0 Comments