Стела най-накрая стигна до мястото си в бизнес класа на самолета. Но един мъж не искаше да седи до нея и каза на стюардесата, че възрастната жена трябва да бъде в икономична класа. Стюардесата отказа неговото искане и Стела успя да заеме мястото си. След това Стела разказа най-сладко-горчивата история в живота си.
„Не искам да седя до тази… жена!“ почти извика Франклин Делани на стюардесата, която беше придружила възрастната жена и му каза, че тя ще седи до него.
„Сър, това е нейното място. Не можем да направим нищо по въпроса,“ каза стюардесата нежно, опитвайки се да убеди бизнесмена, който имаше намръщено лице.
„Това не може да е вярно. Тези места са твърде скъпи и тя не може да си го позволи! Погледнете дрехите ѝ!“ почти извика Франклин, сочейки дрехите на възрастната жена. Стела се почувства засрамена. Тя носеше най-добрите си дрехи и мразеше, че другите знаят, че облеклото ѝ е евтино.
Други пътници в бизнес класа се обърнаха да ги погледнат, а възрастната жена, Стела Тейлър, погледна надолу към краката си. Спорът продължи и забавяше запълването на самолета. Появиха се няколко други стюардеси, опитвайки се да успокоят Франклин.
Изненадващо, други пътници се съгласиха с бизнесмена. Те се съгласиха, че жената не може да е платила за мястото и ѝ казаха да напусне. Това беше най-унизителното преживяване в живота на Стела и накрая тя се предаде.
„Госпожице, няма проблем. Ако имате друго място в икономична класа, ще остана там. Изхарчих всичките си спестявания за това място, но е по-добре да не притеснявам другите,“ каза тя, поставяйки ръката си нежно на ръката на стюардесата.
Жената вече беше толкова мила с нея, защото Стела се беше изгубила на летището. Тя беше на 85 години и никога не беше пътувала през живота си. Затова международното летище Сиатъл-Такома беше доста объркващо. Но авиокомпанията най-накрая ѝ назначи придружител, който я придружи през целия процес и те най-накрая стигнаха до полета ѝ, който заминаваше за Ню Йорк.
Стюардесата не искаше да се кара с бизнесмена, който не вярваше, че Стела е седнала до него, въпреки че му показаха дори бордната ѝ карта. Жената се обърна към Стела с тежка намръщеност, въпреки че гневът не беше насочен към Стела.
„Не, госпожо. Вие платихте за това място и заслужавате да седите тук, независимо какво казва някой,“ настоя стюардесата.
Тя се обърна отново към мъжа и заплаши да извика охраната на летището, за да го изведат. Тогава мъжът въздъхна в поражение и позволи на Стела да седне до него. Самолетът излетя и Стела се изплаши толкова много, че изпусна чантата си.
За щастие, мъжът не беше напълно неразумен и ѝ помогна да събере нещата си. Но рубиненото ѝ медальонче падна и мъжът подсвирна на предмета. „Уау, това е нещо друго,“ коментира той.
„Какво имате предвид?“ попита Стела.
„Аз съм антикварен бижутер и това медальонче е изключително ценно. Това определено са истински рубини. Греша ли?“ каза мъжът, подавайки ѝ медальончето обратно. Стела го взе и го погледна.
„Честно казано, нямам представа. Баща ми го даде на майка ми преди много години и тя ми го даде, когато баща ми не се върна у дома,“ каза Стела.
„Какво се случи?“ попита мъжът. „Извинявайте. Казвам се Франклин Делани. Искам да се извиня за по-ранното си поведение. Някои сложни неща се случват в живота ми и не трябваше да се държа така. Мога ли да попитам какво се случи с баща ви?“
„Баща ми беше боен пилот по време на Втората световна война. Когато Америка се включи във войната, той напусна дома, но даде това медальонче на майка ми като обещание, че ще се върне. Те се обичаха много. Бях само на четири години по това време, но ясно помня този ден. Той никога не се върна,“ обясни Стела.
„Това е ужасно.“
„Да, така е. Войната е безсмислена. Нищо не идва от нея. И майка ми никога не се възстанови от загубата. Тя беше сянка на себе си и едва се справяхме. Но дори когато нещата у дома бяха тежки, тя никога не мислеше да го продаде. Тя ми го даде, когато бях на десет години и ми каза да го пазя. Но никога не съм мислила да го продам, въпреки че и аз съм имала финансови затруднения. Честно казано, истинската му стойност е вътре,“ разкри Стела и се усмихна на Франклин, докато го отваряше.
Вътре в медальончето имаше две снимки. Едната беше сепия и показваше двойка, а другата показваше бебе. „Това са моите родители. Вижте колко влюбени бяха,“ каза Стела с носталгия.
Франклин кимна, без да казва нищо, но погледна другата снимка. „Това ли е вашият внук?“ попита той внезапно.
„Не, това е моят син и всъщност той е причината да съм на този полет,“ отговори възрастната жена.
„Отивате да го видите?“
„Не, това е всичко. Спомняте ли си как казах, че имам финансови затруднения? Е, забременях преди много години. Бях на 30-те си години и приятелят ми изчезна. Имах сина си няколко месеца, но беше ясно, че няма да мога да му осигуря добър живот. Нямах подкрепа. Майка ми вече беше починала години по-рано след страдание от деменция, затова го дадох за осиновяване,“ разкри Стела.
„Вие двамата се свързахте по-късно?“
„Опитах. Намерих го благодарение на тези ДНК тестове. Помолих съседско дете да ми помогне да му изпратя имейл. Но Джош — така се казва — отговори, че е добре и не ме нуждае. Опитах няколко пъти да се свържа с него и да поискам прошка, но той никога не отговори на имейлите ми отново.“
Франклин се почеше по главата в объркване. „Не разбирам какво правите на този полет тогава. Казахте, че сте тук за него.“
„Той е пилотът на този полет. Тук съм, защото днес е рожденият му ден. Той е роден на 22 януари 1973 г. и може би нямам много време на тази земя, затова исках да прекарам поне един от рождените му дни с него. Това е единственият начин,“ обясни Стела и се усмихна на Франклин, преди отново да насочи погледа си към медальончето.
Тя не забеляза как Франклин избърса неволно сълза от лицето си или факта, че някои стюардеси и няколко пътници бяха чули историята. След няколко минути една стюардеса влезе в пилотската кабина.
„Както и да е, това е един от най-дългите му маршрути, така че ще прекарам пет часа близо до сина си,“ каза Стела, най-накрая затваряйки медальончето и поставяйки го в чантата си.
Според нея тези пет часа минаха бързо и когато пилотът обяви по интеркома, че скоро ще пристигнат на JFK, той продължи съобщението си.
„Освен това искам всички да приветстват моята биологична майка, която лети по моя маршрут за първи път. Здравей, мамо. Изчакай ме, когато самолетът кацне,“ каза Джон по интеркома. Очите на Стела се насълзиха, а Франклин се усмихна, засрамен от грубото си поведение по-рано. Но поне вече се беше извинил.
Когато Джон кацна самолета, той излезе от пилотската кабина, нарушавайки протокола, и отиде право при Стела с разтворени ръце, прегръщайки я силно. Всички пътници и стюардеси ги аплодираха и ръкопляскаха.
Никой не чу, но Джон прошепна в ухото на Стела, благодарейки ѝ, че е направила най-доброто за него преди всички тези години. След като отговори на първия ѝ имейл, Джон осъзна, че не е наистина ядосан на майка си, че го е дала за осиновяване, но не знаеше какво да ѝ каже. Затова се извини, че не е отговорил на другите ѝ имейли и не я е изслушал по-рано. Тя му каза, че няма за какво да се извинява, тъй като разбира защо.
0 Comments