Студената флуоресцентна светлина в офиса пулсираше заедно с усещането за подигравка. Дванадесет години… Толкова време бях посветил на тази работа – взирах се в екрана, пропусках рождени дни, отлагах отпуските си. Всичко това – заради една вярност, която се изпари, когато видях каква е заплатата на Десислава.
Беше дошла преди едва шест месеца. Аз я бях приел на работа. Аз я въвеждах в задълженията ѝ. Аз й показвах тънкостите, които бях научил с години труд. Сега, обаче, на хартия нейната основна заплата беше двадесет процента над моята.
Усетих стомаха си свит не от гняв, а от хладно, стерилно унижение. Вратата на кабинета на Кирил беше открехната. Говореше по телефона и се смееше високо. Изчаках. Щом свърши разговора, почуках и влязох, без да се замисля.
Погледна ме иззад масивното си бюро от махагон. Кирил винаги бе безупречен – изискан костюм, идеално вързана вратовръзка, коса, сресана до съвършенство. Той беше олицетворението на успеха, за който аз всеки ден се стараех.
„Мартин. Какво има?“
Подадох му двата фиша – своя и нейния. Не мога да кажа как точно попаднах на нейния – беше останал на принтера, може би случайност или пък съдбата реши да подхвърли този детайл.
Кирил ги разгледа. За разлика от мен, не изглеждаше нито изненадан, нито неудобен. Просто повдигна рамене, като че обсъждахме нещо незначително.
„И?“
„Тя получава повече от мен, Кирил. Аз я обучавах.“
Настъпи кратка пауза. Той се облегна назад, скръсти ръце. Очаквах извинение, някакво обяснение, поне малко смущение. Но вместо това, на лицето му се появи онази позната самодоволна усмивка, с която винаги показваше, че е надхитрил някого.
„Тя се пазареше. Ти никога не посмя. Пазарът е за смелите, Мартин.“
Тези думи тежаха повече от всички онези дванадесет години, които бях вложил. Сякаш не просто ме обезцени, а ми каза, че съм страхлив, че лоялността ми означава липса на характер.
Вътре в мен нещо се пропука. Безшумно, като фина пукнатина в леда, която предвещава срив. Не повиших тон, не влязох в спор, не поставях условия.
Само кимнах.
„Разбирам.“
Обърнах се и излязох от кабинета. Върнах се на работното си място. Изведнъж шумът в отворения офис стана оглушителен – тракането на клавиатурите, жуженето на сървърите, престореният смях на Десислава два реда по-надолу.
Просто довърших задачите си на автопилот. Финализирах отчетите, отговорих на имейлите и точно в 17:00 изключих компютъра. Събрах личните си вещи в една картонена кутия – снимката с Анелия, изсъхналата саксия, която все забравях да полея, и наградата „Служител на годината“ отпреди осем години.
На излизане минах покрай Десислава. Погледна ме и се усмихна широко.
„Приятна вечер, Мартин!“
„И на теб, Десислава.“
На следващата сутрин, точно в 9:15, Кирил влезе в офиса ми, който вече беше празен. Беше пребледнял, а ръката с телефона трепереше.
Търси ме в общото помещение, но вече не бях там. Липсваше и Мая – главният ни дизайнер. Не беше и Георги, водещият програмист.
Телефонът звънна отново. Димитър – най-големият ни клиент, онзи, когото аз бях привлякъл.
Кирил вдигна, опитвайки се да звучи спокоен.
„Димитре, здравей! Има ли проблем със сървърите?“
Гласът на Димитър от слушалката беше дрезгав и ясен.
„Не, Кирил. Всичко е наред. Просто ти се обаждам да те уведомя, че прекратяваме договора си с теб. Мартин ми обясни ситуацията. Той започва нещо свое. Ние отиваме с него.“
Кирил се подпря на касата на вратата, сякаш краката му се подкосиха.
Защото вече бях… подал оставка.
И този път не бях сам.
Понякога един кратък миг на истина променя целия път. А най-важните избори се правят в тишината, която следва подигравката.
Това е от онези истории, които ясно показват как понякога дългата вярност не се отплаща, но един малък момент може да преобърне всичко.
0 Comments