Един колега от предишната ми работа ми даде лотариен билет като подарък.

Бивш колега ми подари лотариен билет, когато напусках предишната си работа.

Изтърках го.

На билета имаше печалба – десет хиляди лева.

След известно време той се появи отново и попита дали съм изтъркал билета. Казах му: „не“.

Той просто си тръгна.

Почувствах как сърцето ми препуска.

В този момент реших, че ако се върне, ще кажа, че билетът не е печеливш.

Обърнах билета, за да проверя начина на осребряване, и тогава видях нещо…

Името му.

Не беше написано на ръка или надраскано, а отпечатано с дребен шрифт, точно там, където никога не обръщах внимание – до кода, серията, онзи ситен текст, който винаги се пропуска.

„Притежател: Мартин.“

Точно така се казваше и човекът, който ми го даде.

В първия момент застинах.

След това усетих как лицето ми изстива – сякаш тялото ми разбра преди ума: това не беше истински подарък. Това беше следа. Клопка.

И ако се хвана, излизането няма да е лесно.

Седнах на леглото, стискайки билета толкова силно, че се страхувах да не го скъсам. Сякаш, ако го скъсам, всичко ще се върне, както е било преди.

Но вече нищо не беше същото.

Десет хиляди лева не са цял живот, но за мен… бяха глътка въздух. За мен това означаваше спасение – три просрочени вноски по ипотеката, които не ми даваха да спя.

Имаше и друго значение.

Изпитание.

Най-коварното изкушение идва, когато си убеден, че нямаш друг изход.

Телефонът иззвъня.

Погледнах дисплея и пак усетих как пулсът ми се ускорява.

Мартин.

Не вдигнах.

Нека звъни.

Нека се чуди.

Нека не знае.

В главата ми се появи опасна мисъл: „Ще кажа, че не е печеливш. Ще го задържа. Ще го осребря. После ще решавам.“

Само че „после“ рядко идва спокойно.

„После“ идва с последствия.

Оставих телефона да млъкне сам. Тишината след това тежеше повече от звъненето.

Погледнах отново дребния шрифт на обратната страна.

„Осребряване само срещу документ за самоличност на притежателя.“

Беше като врата, която някой ми затръшна под носа.

Десет хиляди лева бяха на една ръка, но тази ръка не беше моя.

Тогава разбрах нещо неприятно: една лъжа няма да стигне.

Ще трябва да измисля цяла верига лъжи.

И тя ще ме погълне.

Погледнах портфейла, личната карта, снимката с усмивка отпреди всичко това.

Вече не се чувствах така.

Тогава се чу звук от входната врата.

Не можех да скрия нищо за секунда.

Влезе Даниела.

Жената, с която делях живота си.

С нея подписахме ипотеката.

Жената, която напоследък се прибираше все по-тихо и късно.

Сложи чантата, събу се и ме погледна с онзи поглед, който не пита, а проверява.

„Какво има?“

„Нищо.“

Доближи се, хвърли поглед към билета, който държах, и очите ѝ леко се присвиха.

„Какъв е този билет?“

Погледнах я, а думите заседнаха.

Ако кажа всичко, ще има въпроси.

А въпросите могат да отворят още неща, за които не съм готов да говоря.

„Подарък от колега от старата работа.“

„Изтърка ли го?“

Пауза.

Дълга пауза.

„Не.“

Втора лъжа.

Този път беше по-лесно.

Точно това беше най-страшното.

Даниела само кимна и се отправи към кухнята.

„Ще си направя чай.“

Гласът ѝ беше равен.

Сякаш и тя крие нещо.

Тогава ме осени мисъл: може би не съм единственият с „печеливш билет“.

Може би и тя има свой „билет“ – макар че не е от същия вид.

Стоях на леглото и гледах гърба ѝ, докато подреждаше чашите.

И си повторих една фраза, която щеше да ме преследва още дни:

Не ме питай.

Не ме питай, защото ако питаш, нещо ще се счупи.

## Глава втора: Човекът, който се върна

На следващия ден Мартин се появи.

Без предупреждение, без съобщение.

Застана пред входа на сградата, където работех, все едно това е най-обичайното нещо.

Беше със същото яке от стария офис, със същата полуусмивка, която винаги ме оставяше да гадая дали се шегува или ме преценява.

„Ей.“

„Ей.“

„Изтърка ли го?“

Казах си: остани спокоен. Просто кажи „непечеливш“. Или „нищо няма“.

Но той не ми остави шанс да кажа нещо.

„Слушай…“ наведе се леко и снижи гласа. „Снощи не можах да спя.“

„Защо?“

Усмивката му беше особена.

„Понякога се сещаш за разни неща, нали?“

„Какви неща?“

Мартин ме изгледа, сякаш търси слабост.

„За билета.“

Ръцете ми се изпотиха.

„Не съм го изтъркал.“

„Не лъжи.“

Това ме разклати.

Вече не беше разговор, а разпит.

„Не лъжи“, повтори по-тихо, по-остро. „Познавам те. Ако не беше изтъркал, щеше да си забравил. Но ти… ти си напрегнат.“

„Имам други проблеми.“

„Всички имаме.“

Изправи се, но остана близо.

„Ще ти кажа нещо и искам честен отговор.“

В този момент светът се сви само до нас двамата.

„Билетът е на мое име“, каза спокойно. „Знаеш го?“

Мълчах.

„Знаеш“, кимна сам. „Затова лъжеш.“

И добави:

„И знаеш ли още нещо?“

„Какво?“

Приближи се още малко:

„Не е просто билет.“

„Какво значи това?“

Мартин се огледа и прошепна:

„Той е от специална партида.“

„Каква?“

„От тези, които не се дават на всеки.“

Въздухът сякаш изчезна.

„Откъде го имаш?“

Погледът му стана хладен.

„Не ме питай.“

Отново същата фраза, но този път от него.

„Слушай“, продължи. „Има печалба, нали?“

Мълчах.

Усмихна се, сякаш вече знае.

„Добре. Ще го осребрим. Заедно.“

„Заедно?“

„Да. Аз ще покажа документ, ти ще вземеш парите, после ще си разделим.“

„Защо аз?“

Погледна ме внимателно.

„Ако аз го осребря, някой ще разбере. Ако ти – няма да се усети веднага.“

„Кой?“

Прехапа устна.

„Има хора, които не обичат да губят.“

„Мартин… откъде е билетът?“

Усмивката му беше празна.

„Казах ти. Не ме питай.“

Тогава осъзнах: той иска аз да бъда лицето на нещо, което не разбирам.

Да бъда щит.

А ако щитът се счупи, първо удрят него.

„Нямам билет“, казах.

Мартин се засмя тихо.

„Имаш.“

„Не.“

„Имаш.“

Миг.

„Внимавай“, каза. „Аз ти го дадох. Можех и да не го дам.“

„Какво значи това?“

Наведе се и прошепна:

„Значи, че ти дадох шанс. Сега ти ще ми дадеш един.“

Тръгна си.

Останаха стъпките му и усещането, че съм попаднал в история, която не съм избирал.

Когато се прибрах, Даниела не беше вкъщи.

Часът беше късен.

Звъннах ѝ.

Не отговори.

Писах ѝ.

Мълчание.

В кухнята намерих празен чайник и чисти чаши.

На масата лежеше нещо.

Плик.

Без адрес.

Само моето име.

Отворих го.

Вътре имаше разпечатка.

Банково извлечение.

Една дата.

Една сума.

Сума, която не беше по нашите сметки.

Сума, изпратена към чужда сметка.

От Даниела.

Четох три пъти, докато разбера, че това е реалност.

После чух ключа.

Влезе.

Като ме видя с листа, лицето ѝ пребледня.

Точно това.

Пребледня.

„Къде беше?“ Гласът ми звучеше чуждо дори на мен.

Даниела затвори вратата и мълчеше.

„Отговори.“

Преглътна.

„Трябваше… да оправя нещо.“

„Какво?“

Погледна ме и прошепна:

„Не ме питай.“

Същата фраза.

Същата отрова.

Тогава разбрах: билетът не е единствената тайна.

Той беше само началото.

## Глава трета: Кредитът, който ни стискаше за гърлото

На сутринта отидох до банката.

Не казах на Даниела.

Не попитах.

Не исках отново да чуя „не ме питай“.

В главата ми се въртяха просрочените вноски, обажданията, писмата, заплахите за съд, които звучат нереално, докато не почукат на вратата.

Седнах срещу служителката, стараейки се да изглеждам спокоен.

Тя гледаше монитора и хвърляше бързи погледи към мен, като че ли ме познава.

„Имате просрочие.“