Моят приятел загуби жена си рано и стана самотен баща на две момичета. До пубертета те бяха добри деца. Тогава обаче станаха самонадеяни, амбициозни, искаха всичко и всичко от баща си и не даваха нищо в замяна.
Искаха скъпи дрехи, луксозни телефони, всичко, което всеки тийнейджър иска. Той можеше да им осигури всичко това, но в един момент поведението на тийнейджърките го накара да им даде добър урок.
Бяхме у тях на вечеря и приятелят ми готвеше, но нямаше време да измие чиниите и да почисти къщата. Когато свършиха с яденето, той попита дъщерите си: Момичета, всичко е разхвърляно, можете ли да почистите малко? И стаята ви е бъркотия.
„Защо ни командваш? Нямаш право да ни принуждаваш да правим нещо, което не искаме, законът казва, че ние сами решаваме“ – отвърнаха те арогантно, почти в един глас и излязоха, затръшвайки вратата.
Приятелят ми просто гледаше мълчаливо към вратата няколко минути, след това се обърна и продължи да говори с нас, сякаш нищо не се е случило. Честно казано, много го съжалих, кипях от гняв и си мислех какво би било най-доброто наказание за тези самонадеяни момичета, ако аз им бях родител.
Погледнах приятеля си, а той сякаш напълно бе забравил какво се е случило. Седяхме с него още няколко часа и момичетата така и не излязоха от стаята си. Предложих да измия чиниите, но той учтиво отказа и каза, че няма нужда.
След няколко дни пихме кафе заедно и не се сдържах да го попитам как спокойно понася арогантното поведение на дъщерите си и как мисли, че трябва да се държи с тях.
Той се усмихна и каза: „За два дни те напълно се промениха. Сега къщата никога не е била по-чиста и дори започнаха да готвят“.
Попитах го „Как така?!“, искрено и без да вярвам, че е истина. Той отговори:
„Онази вечер ги изчаках да заспят, след това влязох в стаята, взех им лаптопите и мобилните телефони, новите маратонки, якета и чанти, опаковах ги в чанта и ги скрих в багажника на колата.
Оставих чиниите и бъркотията в къщата още по-големи, отколкото бяха преди, после оставих бележка на лист хартия на масата за една от дъщерите:
„По закон не сте длъжни да имате лаптоп. Ако ви трябва за учене, отидете в училищната библиотека. По закон не е нужно да имате модерен телефон, изобщо не е нужно да имате телефон.
По закон трябва да ви обличам, но не в най-скъпите дрехи. Намерете къде сте изхвърлили старите си якета и маратонки, знам, че всичко е непокътнато. Не ме интересува дали е модерно. Целувам ви и ви обичам: татко, по закон.“
Аз се втренчих в него, както той се беше втренчил във вратата онази вечер.
Той продължи да обяснява, че същия ден се прибрал от работа в подредена къща за първи път, намерил леглата оправени, дрехите си изгладени, всичко в перфекет ред.
Той е наясно, че са го направили, за да си върнат телефоните, компютрите и дрехите, но не го интересува особено. Той вярва, че дъщерите му са си научили урока – ако искаш да получиш нещо, трябва да дадеш нещо в замяна.
Или както би казал той: „По закон“.
0 Comments