Глава първа: Чинии, усмивки и празни столове
Реших да поканя Даниела в елегантен ресторант, защото исках вечерта да е спокойна, подредена и сигурна. Исках разговорът да е открит, а вниманието ни да не се разсейва от случващото се наоколо.
Тя пристигна с усмивка, която сякаш обещаваше липса на изненади. Седна срещу мен, остави чантата си до стола и с онзи добре премерен, уж небрежен жест оправи косата си – действие, което явно е упражнявала.
Говорихме за обичайни неща. Тя каза, че е имала напрегнат ден, а аз – че моят е бил безкраен. Понякога човек просто има нужда да седне и да се нахрани на светло, без да мисли за сметки, срокове или официални писма.
Сервитьорът дойде да ни вземе поръчката.
В този момент Даниела рязко пребледня.
Това не беше притеснение – по-скоро приличаше на реакция на нещо, което не би трябвало да види.
Усмихна се прекалено бързо и каза, че след малко ще се върне, след което тръгна към тоалетната, без да ме изчака.
Сервитьорът стоеше с тефтерче в ръка, леко колеблив – не беше ясно дали му е жал или намира ситуацията за забавна.
Изсмях се неловко и поръчах за двама, за да не изглеждам странно. Той кимна и се отдалечи.
След няколко минути Даниела се върна, но усмивката ѝ вече беше изкуствена. Беше като маска.
Започна да говори по-бързо, с повече думи, повече ръкомахания и въпроси – как върви бизнесът ми, имам ли съдружници, аз ли съм собственик, имам ли кредит, жилището мое ли е или е на банката.
Въпросите не спираха – усещаха се като ситен дъжд, който бавно те обгръща.
Когато донесоха храната, тя „случайно“ изпусна телефона си. Наведе се под масата, но погледът ѝ беше насочен към чантичката ми на съседния стол, а не към телефона.
Усетих нещо. Не мога да обясня как – просто вътрешно почувствах, че трябва да внимавам.
Тя се изправи, усмихна се и каза, че явно е тромава. Пое си дъх, сякаш е избегнала някакъв срам.
Но гладът ми вече беше изчезнал.
Станах, уж да оправя сакото си, и се приближих тихо към сервитьора, който подреждаше прибори наблизо.
Погледнах го и прошепнах:
„Познаваш ли момичето, с което съм?“
Той се засмя сухо и поклати глава.
„Да“, каза. „Тя е…“
Той спря за момент, сякаш се чудеше дали да ме предупреди.
После се наведе още повече и прошепна:
„Тя е момичето, което идва сама, а си тръгва с чужди подписи.“
Усетих се така, сякаш ме заляха със студена вода.
„Какви подписи?“
Сервитьорът вдигна рамене.
„Кредитни документи. Поръчки. Договори. Някои мъже идват уверени, тръгват си със сълзи. Други идват бедни и си тръгват с още по-малко.“
„Сигурен ли си?“
Той се усмихна тихо.
„Сигурен съм, защото веднъж я видях да плаче в кухнята. Не заради мъж. Заради забравена лична карта на грешната маса. После се върна – не да се извини, а да провери дали някой я е видял.“
Усетих как сърцето ми забързва.
„Какво да направя?“
Сервитьорът погледна към масата ни. Даниела вече се оглеждаше, но погледът ѝ търсеше не мен, а изхода.
„Внимавай“, каза той. „Никой не избягва истината. Само я отлага.“
Върнах се на масата, опитах се да изглеждам спокоен и се усмихнах.
Даниела ме стрелна с бърз, проницателен поглед – като човек, който проверява дали другият не е заподозрял нещо.
„Всичко наред ли е?“ попита тя, докато режеше салатата си на дребни парчета.
„Да“, казах. „Просто се сетих за едно писмо от банката.“
„О“, каза тя. „Банките са ужасни.“
Каза го безразлично, сякаш говори за времето.
„Ти имаш ли заем?“ попитах я.
Тя се засмя.
„Кой няма?“
„Имам“, казах. „За жилището. За бизнеса. За да изглежда, че всичко ми е наред.“
Тя наклони глава, сякаш разбира.
„Понякога човек трябва да рискува“, каза. „Иначе никога няма да живее истински.“
Думите ѝ звучаха красиво, но в очите ѝ нямаше топлина.
Тогава осъзнах, че вечерта тепърва започва.
Глава втора: Дългове под килима
Когато си предприемач, отвън всичко изглежда подредено – като папка с документи, но вътре има петна, сгъвки и подписи, които не ти дават мира.
Имах малка фирма – не голяма, но беше моя. Работех с доставки, договори и търговия – всичко върви рутинно, докато не сбъркаш нещо, способно да те срине.
Жилището си купих с кредит. Банката беше като невидим съквартирант, който всеки месец ми взимаше част от въздуха.
Баща ми, Стефан, често казваше с увереността на човек, видял много: „Ще се оправи“. Така мисли едно поколение, което знае как се оцелява.
Оцеляването има цена.
Една вечер ми призна, че е взел заем.
„За какво?“ попитах.
Гледаше в масата, сякаш там ще намери отговора.
„За да помогна на един приятел.“
Това изречение е като капан – стъпваш и пропадаш.
„Колко?“ попитах.
Промърмори някаква сума, която не искам да повтарям – достатъчно голяма, за да тежи като камък на гърдите ми.
„Защо не ми каза?“
„Не исках да те натоварвам.“
Това е другото изречение, което всъщност значи, че вече си натоварен, просто още не го знаеш.
Майка ми, Росица, беше тиха, мила жена. Тя миеше чиниите така, сякаш се опитва да измие и проблемите – но те си оставаха.
Сестра ми Невена учеше в университета – умна, решителна, вярваща в справедливостта. Понякога ме дразнеше с тази вяра в правилата. Аз вече знаех, че правилата са за тези, които нямат връзки.
Невена си взе студентски кредит, за да не товари семейството.
„Ще го върна“, казваше тя. „Ще ти върна и всичко, което си ми дал.“
„Не ми дължиш нищо“, отвръщах.
Тя ме гледаше, като че ли не ми вярва.
Често ми се струваше, че всички в нашето семейство носим невидими сметки – не ги показваме, но често ги проверяваме, за да се уверим, че все още са там.
И точно тогава се появи Даниела.
Като искра.
Като нож.
Като знак за неприятности.
Глава трета: Усмивка с въпроси за пароли
След вечерта в ресторанта не можах да заспя. В главата ми се въртяха думите на сервитьора, когото вече наричах наум Тихомир – заради спокойния му поглед.
На следващия ден Даниела ми писа – кратко.
Попита дали съм добре.
Попита дали искам да се видим.
Попита дали съм си спомнил за „онези документи“, които споменах.
Думата документи ме заби на място.
Кой пита за документи след вечеря?
Срещнахме се в безлично кафене. Тя се появи с нова рокля, нов парфюм, но със същия поглед.
„Знаеш ли“, каза тя, „ти си различен.“
„От кого?“
„От другите мъже“, каза тя и се засмя. „Те все искат да се показват. Ти сякаш се криеш.“
„Не се крия“, казах. „Пазя се.“
Тя наклони глава.
„Пазиш се от мен ли?“
„Пазя се от всичко“, отвърнах. „Светът е пълен с усмивки, които ти взимат бъдещето.“
Усмивката ѝ за миг изчезна, после пак се върна.
„Страхът не ти отива“, каза тя.
„На никого не му отива“, отвърнах. „Но всички го носим.“
Тя се наведе към мен.
„Имам идея“, прошепна. „Възможност. Нещо, което може да ти донесе пари. Много пари.“
„Какво?“
Тя се огледа.
„Един човек търси партньор“, каза. „Предприемач. Със стабилен доход и добра история. Някой, който може да подпише, че е надежден.“
„Да подпиша какво?“
„Нищо страшно“, каза тя, все едно говори за десерт. „Само гаранция. Само временно. После всичко се оправя.“
Тези фрази вече ги бях чувал – „само временно“, „нищо страшно“, „после“.
„Кой е този човек?“ попитах.
Тя се усмихна.
„Крум.“
Името не ми беше познато, но начинът, по който го каза, звучеше като предупреждение.
„Не го познавам“, казах.
„Ще го познаеш“, каза тя. „И ако си умен, ще го харесаш.“
„А ако не съм?“
Усмивката ѝ стана по-тънка.
„Тогава не знам дали ще ти е лесно.“
Излязох от кафенето с усещането, че съм докоснал лед, който диша.
Глава четвърта: Тихомир и истината зад масата
Върнах се в ресторанта, откъдето тръгна всичко. Не бях сигурен дали изглеждам като преследвач, но нещо не ми даваше мира.
Тихомир ме позна.
„Върна се“, каза, без да пита нищо излишно.
„Как се казваш?“ попитах.
„Тихомир“, отговори. Точно както вече го бях нарекъл наум.
Това ме накара да се почувствам още по-неспокоен – сякаш всичко е било предопределено.
„Кажи ми всичко, което знаеш за нея“, поисках.
Тихомир избърса ръцете си и погледна към кухнята.
„Тя идва тук отдавна“, каза. „Понякога сама, друг път с мъже. Все такива – костюми, часовници, самочувствие.“
„И после?“
„Първо ги кара да се смеят, после да пият
0 Comments