В кафенето въздухът беше наситен, пропит с аромат на току-що изпечени кроасани и силно еспресо. Следобедното слънце се прокрадваше през широките прозорци, рисувайки златни отблясъци по дървената маса. Отпих глътка от капучиното си, оставяйки пяната да докосне устните ми, преди да се обърна към Силвия – най-старата ми приятелка и единственият човек, на когото можех да разкрия всичко.
— Понякога още го сънувам — казах тихо, вперила поглед към оживената улица. — Онзи ден. Паниката… усещането, че сърцето ми ще изскочи. Мисля, че всеки родител е изпитвал този вледеняващ ужас — онзи момент, в който се обърнеш и детето ти е изчезнало. При мен обаче това не беше момент, а часове. Часове, Силве, които се сториха като цяла вечност.
Силвия постави ръката си върху моята, пръстите ѝ – топли и уверени.— Милена, изминаха десет години. Мартин вече е почти пораснал. Всичко е наред.
Кимнах и се опитах да се усмихна.— Да, знам. Наистина знам. Но паметта ни е странна. Не помня какво ядох на обяд вчера, но всеки детайл от онзи ден е ясен. Виждам червената му тениска със супергерой, малките маратонки с лепенки, които сам обуваше с гордост. Помня глъчката в мола, музиката от уредбите, смеха… и как в един миг това се превърна в оглушителен шум, когато разбрах, че го няма.
Бях разказвала тази история и преди, но днес — може би заради кръглата годишнина — думите идваха по-лесно. Описах пак трескавото търсене — как обикалях по етажите, виках името му, а всяко дете с червена тениска караше сърцето ми да прескача, последвано от нова вълна на отчаяние. Споделих за охраната, за гласа по уредбата, който обяви изгубено дете, за съчувствените погледи на хората, а аз се чувствах като най-лошата майка на света.
— И тогава се появи онази жена — продължих, а гласът ми леко трепна. — Не знам откъде се появи. Просто дойде до мен, докато стоях на една пейка, напълно съсипана, неспособна дори да заплача. Беше на средна възраст, с добронамерено лице и топли кафяви очи. Хвана ръката ми и каза нещо като: „Не се тревожете, ще се намери. Децата са такива, обичат да играят на криеница. Всичко ще бъде наред.“ Думите ѝ звучаха спокойно и уверено. В този хаос тя беше като спасителен пояс.
Силвия ме слушаше, без да ме прекъсва.
— Остана при мен. Донесе ми вода. Говореше ми някакви незначителни неща, просто за да ме разсее. Не помня точно какво, но усещането остана — че в този кошмар не съм сама. Понякога си мисля за нея. Една напълно непозната, дала ми кураж, когато бях на ръба. Истински ангел.
Усмихнах се на този спомен, макар и с тъга. Това беше единственият светъл момент в този ужасен ден. По-късно, когато един от охранителите доведе разплакания Мартин, открит в пробната на магазин, жената вече я нямаше, за да ѝ благодаря. Беше изчезнала така бързо, както се беше появила.
Същата вечер, докато подреждах масата, мислите ми все се връщаха към разговора. Александър, съпругът ми, отново щеше да се прибере късно. Работата беше всичко за него — сделки, срещи, безкрайни телефонни разговори. Живеехме удобно, в голяма къща с гледка към планината, но понякога се чувствах по-самотна от всякога, дори повече, отколкото в първата ни малка квартира.
Мартин влезе в кухнята. Беше пораснал — висок, строен, с косата на баща си и моите очи. Взе ябълка от плота и се подпря на вратата, наблюдавайки ме.
— Какво има? — попитах, усещайки погледа му.— Днес те чух. В кафенето. Говореше с леля Силвия.
Оставих ножа за салата и се обърнах.— Така ли? Просто си спомняхме разни неща. Не знаех, че си ни чул.
Той отхапа от ябълката, като хрущенето беше единственият звук за кратко.— Говореше за онзи ден в мола. И за онази жена.
— Да — отвърнах с въздишка. — Винаги ще съм ѝ благодарна. В момент на пълен срив тя беше невероятно добра към мен.
Мартин впери поглед в ябълката, после пак ме погледна. Лицето му беше пребледняло, а в очите му се появи нещо ново — страх и още нещо, по-дълбоко. Преглътна трудно.
— Добра?.. Мамо, онази жена… тя не искаше да ми помага.
Думите му увиснаха във въздуха, тежки и зловещи. За секунда не разбрах. Реших, че се шегува, но лицето му беше напълно сериозно.
— Какво имаш предвид, Марти? Разбира се, че е искала. Тя ме успокояваше, докато те търсихме.
Той поклати глава, а в очите му блеснаха сълзи, които не бях виждала отдавна. Гласът му беше дрезгав, тих шепот, който разцепваше десетгодишната тишина.
— Не, мамо. Аз не се бях изгубил. Тя ме хвана. Каза, че ще играем на игра. Заведе ме към подземния паркинг. Каза, че татко ни чака там с нова, голяма кола, пълна с играчки. Но гласът ѝ беше странен, ръката ѝ стискаше моята много силно. Уплаших се… и тогава тя каза нещо по телефона. Каза: „Почти е готово. Не се тревожи.“ Тогава се разпищях. Един охранител се появи и тя ме пусна и избяга. Скрих се в магазина, защото се страхувах, че ще се върне.
Стоях като вцепенена, с ножа в ръка, гледайки сина си. Светът ми се срина. Картината, която пазех в съзнанието си десет години — за добрата непозната, за ангела — се разби на прах. Изведнъж пред мен изплува друг образ — на хищник. Жената, която смятах за утешителка, всъщност беше източникът на ужаса ми. Тя не ме беше успокоявала, а просто е печелила време, докато е отвличала детето ми. Ледените тръпки, които ме побиха, вече имаха друго естество — нов, по-дълбок и парализиращ страх.
Глава 2: Пукнатини в Основата
През нощта сънят така и не дойде. Въртях се неспокойно, а думите на Мартин не спираха да звучат в главата ми. Образът на милата жена с топли очи вече се превърна в нещо страшно, изопачено от истината. Трудно ми беше да приема, че съм потърсила утеха от човек, който държеше сина ми, докато го водеше към опасност. Изпитвах наивност, глупост и най-силно — вина, че съм го допуснала.
Александър се прибра късно, след полунощ. Влезе тихо, мислейки, че спя. Усетих аромат на скъп парфюм — не неговия, а дамски. Това не беше за първи път, но сега, на фона на всичко, тази лъжа изглеждаше още по-непоносима. Животът и семейството ни се разпадаха под натиска на тайни и измами.
На сутринта реших, че повече не мога да мълча. Изчаках Мартин да излезе за училище и застанах пред Александър в кухнята, докато той бързаше с кафето и не откъсваше поглед от таблета си.
— Трябва да говорим — казах с такава решителност, че сама се изненадах.
Той вдигна глава, леко раздразнен.— Милена, закъснявам. Имам среща с Димитър и адвокатите. Ще стане ли по-късно?
Димитър беше неговият съдружник. Двамата бяха изградили бизнеса от нищото, но напоследък усещах напрежение между тях.
— Не, този път не може да почака. Става дума за Мартин.
Погледът му стана по-сериозен. Остави таблета.— Какво е станало? Добре ли е?
Разказах му всичко. Пресъздадох дума по дума историята, която чух от Мартин. Докато говорех, наблюдавах реакцията му. Чаках шок или гняв, но видях как лицето му се втвърди, а погледът му стана хладен. Когато приключих, той замълча дълго.
— И ти му вярваш? — каза накрая, с леден тон. — Това е било преди десет години. Детската памет не е сигурна — смесват сънища с реалност, измислят си. Може да е гледал филм.
Бях изумена.— Александър, видях страха в очите му! Той не си измисля. Защо би го направил?— Не знам! — повиши глас. — Може да иска внимание. Постоянно го пазиш — може да е измислил драма. Имам си достатъчно проблеми, не ми трябват и въображаеми отвличания!
— Въображаеми? — Гласът ми трепереше от гняв. — Детето ни е било на ръба да бъде отвлечено, а ти говориш за въображение? Какво е по-важно — сделките, адвокатите… или може би срещите, след които ризата ти мирише на чужд парфюм?
Това излезе от устата ми преди да се спра. В стаята настана ледена тишина. Александър ме изгледа, а по лицето му пробяга чувство на вина. Не каза нищо, само грабна сакото си.
— Нямам време за твоите истерии. Ще говорим довечера.
Той излезе и затръшна вратата.
Останах сама в огромната, празна кухня. Пукнатините в живота ни вече не бяха скрити — виждаха се навсякъде. Безразличието му беше по-тежко от крясъци. Защо отказваше да повярва? Защо омаловажаваше раната на Мартин? Сякаш криеше нещо или се страхуваше от това, което ще излезе, ако започна да ровя.
В офиса си Александър се мъчеше да се съсредоточи. Предстоеше му тежка среща. Банката заплашваше да отнеме всичко заради огромен, просрочен кредит, взет с Димитър за нов строеж. Проектът беше се провалил след серия от неправилни решения и измами от страна на подизпълнителите. Сега и двамата бяха на ръба на фалита.
Димитър влезе в кабинета, мрачен.— Говори ли с адвокат Петров?— Да — отвърна Александър, масажирайки слепоочията си. — Положението е катастрофално. Ще ни съдят. Могат да повдигнат обвинения за документите по кредита.
— Ти ги даде, Александър, не аз! — изсъска Димитър. — Предупреждавах те, че е рисковано, но не слушаше. Винаги си бил твърде самоуверен!
— Точно сега ли ще ме обвиняваш? — избухна Александър. — Заедно сме в това. Заедно щяхме да печелим, заедно ще потънем!
— Аз няма да потъна заради теб! — Димитър се наведе към него. — Ще си намеря изход. Но ти… всичко е на твое име — къща, коли, акции. Първо теб ще разкост
0 Comments