Трябваше да е обикновена нощ. Еднa от онези нoщи, в коuто светлинитe са по-меки от истината, музиката е по-силна от разума, а усмивките са обещания без подпис.

Глава първа

Това трябваше да бъде просто още една вечер. От онези нощи, когато светлините са по-меки от действителността, музиката надвиква мислите, а усмивките са само обещания без задължение.

Даниел не беше излязъл с цел да търси нещо. Особено не и тази нощ. Изморен от изпитите, от безсънните нощи в университета и постоянната тревога дали ще успее да изплаща кредита за апартамента – кредит, взет прибързано, вярвайки, че смелостта е по-важна от сметката. Когато приятелите му предложиха да излезе, да се разсее, да изпие нещо и да забрави, той се съгласи.

В залата се носеха смях, приглушени разговори и случайни докосвания – уж незначителни, но способни да значат всичко.

Тогава я видя.

Джулия не беше от най-гръмките, нито с нещо специално в облеклото си. От онези хора, които не търсят внимание, но винаги го получават. Косата й падаше като тъмна вълна по раменете, а в погледа й имаше нещо скрито – тайна, която никой не трябва да знае, но всички искат да разкрият.

Тя се усмихна така, сякаш се познават от години.

Даниел вдигна чашата – повече от учтивост, отколкото от смелост. Тя тръгна към него спокойно, без напрежение. Около нея въздухът стана хладен.

„Не изглеждаш като човек, който е тук, за да празнува“, каза Джулия.

„А ти не изглеждаш като човек, който казва това на непознати.“

„Може би не си непознат.“

Думите й се запечатаха в него. Прости, но с тежест. Даниел се засмя, опита да ги отмести, но те останаха като следа върху стъклото.

Танцуваха.

Разговаряха.

Понякога тишината между тях беше по-силна от всяка дума. Джулия не задаваше излишни въпроси, но всяка нейна реплика звучеше като последна. Ръцете й бяха топли, дишането – равномерно.

Изведнъж хвана китката му и го поведе към по-тихо място – в ъгъла, където светлината едва стигаше, а сенките оживяваха.

„Даниел“, произнесе името му и той се стресна.

„Как…“

„Понякога просто знаеш“, отвърна тя.

Той искаше да попита още нещо, но тя само постави пръст на устните му – нещо като забрана и обещание едновременно.

Нощта стана по-гъста.

После дойде утрото.

Светлината в стаята беше сурова. Апартаментът изглеждаше още по-малък, по-беден, по-истински. Даниел се събуди с усещането, че е в сън, който не иска да изпусне.

Ръката му се плъзна по чаршафа.

Празно.

Седна рязко.

Джулия беше изчезнала.

Нямаше бележка, нито съобщение, нито и следа – сякаш никога не е била там. Само въздухът беше различен, все още пазещ спомена за гласа й.

Тогава видя обеците.

Две фини обеци, оставени на масата като тиха молба. Сребрист блясък, деликатен детайл – едва забележим знак, че всичко е било истинско.

Даниел ги взе внимателно.

Когато металът докосна кожата му, по гърба му премина студена тръпка – като предупреждение.

Обеци, тежки в ръката му – сякаш носят неизказана история.

Реши да ги върне.

Това му се струваше най-логичното, най-човешко решение.

Тогава още не знаеше, че логиката понякога е най-опасният капан.

Глава втора

Адресът, който Джулия бе споменала между другото, се въртеше в ума му като стара мелодия. Не беше сигурен дали го помни точно или просто усеща посоката. Тръгна с обеците в джоба, с напрежение в гърдите и усещането, че вече е вървял по този път.

Вратата беше стара, тъмно дърво, с дръжка, която сякаш не понасяше чуждо докосване.

Даниел потропа.

Чуха се стъпки отвътре – бавни, внимателни.

Вратата се отвори. На прага застана възрастна жена – сиви коси, поглед, в който има умора, но не и слабост. Излъчваше човек, преживял много загуби, но още държащ се.

Даниел се усмихна.

„Извинете… Джулия остави това у мен вчера.“ Подаде й обеците.

Жената потрепери.

Изражението й се промени веднага. Очите й се спряха върху обеците, после върху лицето му – сякаш той беше призракът, не момичето.

Устните й се отвориха, но думите изостанаха.

„Вчера?“

Даниел кимна, вече несигурен.

Жената преглътна трудно, като че се дави в неизказани думи.

„Но Джулия…“ Гласът й се прекърши. „Джулия почина преди шест години.“

Тези думи го удариха така, че сякаш всичко около него се разклати. Не можеше да сглоби смисъл. Въздухът натежа.

„Не… Това е грешка. Тя беше с мен. Говорихме. Бяхме…“

Жената затвори очи, борейки се да не припадне.

„Кой си ти?“ прошепна. „Кой си ти, че идваш с тези обеци?“

Даниел отстъпи назад. Сърцето му блъскаше, търсейки изход.

„Казвам се Даниел. Не разбирам какво става. Просто… исках да ги върна.“

Възрастната жена протегна ръка, но я спря на сантиметър от обеците – сякаш се страхуваше да не се изгори.

„Това са обеците на Джулия“, каза тя тихо. „Тя ги носеше, когато…“

Не довърши.

От вътрешността на къщата се чу млад, остър мъжки глас.

„Кой е?“

Жената се стресна.

„Никой“, каза веднага.

Даниел усети как страхът му се смесва с подозрение.

Жената го погледна с неказана молба.

„Влез“, прошепна. „Но не казвай името й на глас. Не тук.“

Докато преминаваше прага, Даниел осъзна, че прекрачва не само в чужда къща, а в чужда истина.

Вътре дъските изскърцаха, сякаш нещо тежко се събуждаше.

Дори тишината имаше цена.

Глава трета

Въздухът в дома беше наситен с аромат на стари книги и свежи цветя, които не са спасили никого. По стените висяха снимки, повечето обърнати към стената – сякаш миналото е опасно, ако те гледа.

Жената го поведе към малка дневна. Ръцете й леко трепереха, но стъпваше уверено.

„Казвам се Маргарет“, представи се тя, сякаш това беше парола. „И ако си дошъл да се подиграваш, по-добре си тръгни. Ако не – ще ми разкажеш всичко. Без да пропуснеш нищо.“

„Не се подигравам“, прошепна Даниел.

От коридора се появи мъж – около тридесетте, с лице, което се опитва да е спокойно, но очите му бяха остри, наблюдателни. Изглеждаше като човек, който чува и тишината между думите.

„Кой е този?“ попита мъжът.

„Гост“, каза Маргарет. „Даниел.“

„Защо е тук?“

Маргарет се поколеба, после отвърна:

„Донесе нещо. Обеци.“

Мъжът пребледня. Не просто блед, а сякаш кръвта се беше дръпнала от лицето му.

„Обеци?“

Погледът му се спря върху джоба на Даниел.

„Къде ги намери?“ – попита с напрегнат глас.

Даниел ги извади, държейки ги като доказателство, което може да го уличи.

Мъжът тръгна към него, но Маргарет застана между тях.

„Не го докосвай, Итън.“

Името прозвуча като предупреждение.

Итън стисна зъби, отстъпи леко.

„Ти не разбираш“, каза тихо. „Ако някой разбере…“

„Вече знаят“, отвърна Маргарет. „Този момък е тук. И обеците са тук. Значи нещо се връща.“

Даниел ги гледаше объркано. Мислите му крещяха, че е абсурдно. Трябваше да си тръгне, да забрави. Но металът в ръката му сякаш пулсираше самостоятелно.

„Казахте, че Джулия е починала“, прошепна той. „Как тогава…“

Маргарет седна тежко, сякаш краката я предадоха.

„Хората наричат някои неща случайност, когато не смеят да ги нарекат съдба“, каза тя. „Джулия е мъртва. Това е факт. А истината за смъртта й…“ Очите й се насълзиха. „Истината беше погребана преди нея.“

Итън удари облегалката на стола с длан, едва сдържайки гнева си.

„Не започвай пак“, изръмжа.

Маргарет го изгледа така, че въздухът в стаята се скова.

„Ще започна. И този път няма да спра.“

Даниел усети как студът от обеците се качва по ръката му.

„Коя беше Джулия за вас?“ попита той.

Последва продължителна тишина.

Маргарет каза тихо:

„Моята дъщеря.“

Итън добави, без да срещне погледа му:

„И моята сестра.“

Даниел преглътна трудно.

„Защо тогава името й е като забранено?“

Маргарет се наведе напред.

„Защото когато тя умря, някой се погрижи всички да я забравят. И ако не го направиш сам, ще те накарат.“

Итън се изсмя сухо.

„Те.“

Маргарет го погледна твърдо.

„Да. Те. Хората с власт и пари. Тези, които подписват договори, изглеждащи като спасение, а се оказват примка.“

Даниел си спомни собствените банкови документи. За редовете, които е пропуснал. За подписа, сложен с надеждата, че всичко ще бъде наред.

„Кои са те?“ прошепна.

Итън отговори вместо майка си:

„Ричард.“

Името прозвуча като присъда.

Даниел не познаваше Ричард, но по начина, по който Итън го каза, стана ясно, че това име е препятствие – врата, нож, стена.

Маргарет се приближи до Даниел.

„Ако