Баща ми си отиде толкова неочаквано – беше само на 46 и не успяхме да се сбогуваме.
Мачехата ми, с която живяхме цели дванайсет години, не пророни и сълза. На следващата сутрин събра багажа и напусна тихо заедно със своя син.
Дълго не можех да ѝ простя тази хладност и онова чувство за предателство.
Минаха шестнайсет години. Неочаквано научих, че мащехата ми е починала.
Малко след това на вратата ми се появи синът ѝ. Погледна ме и тихо каза:
— Дойде време да разбереш истината…
Той стоеше на прага – вече мъж, с посивели коси, а чертите му напомняха момчето, което помнех. Артем. След като майка му си тръгна, почти не поддържахме връзка. Тогава той беше на петнайсет, аз – на осемнайсет. Живеехме заедно, но никога не станахме близки.
— Може ли да вляза? – прошепна, свеждайки поглед.
Пуснах го, без да кажа нищо. Отидохме в кухнята, където още стоеше стара снимка на баща ми от риболов – усмихнат с въдица в ръка.
Артем се настани, избърса дланите си в дънките и извади от вътрешния джоб на якето пожълтял плик с пощенско клеймо от юни 2009 – малко след смъртта на баща ми.
— От майка ми е – каза. – Писала го е за теб, но тогава… не е събрала смелост да ти го даде. Или може би не е искала. Преди да си отиде, ме помоли да ти го донеса. Каза, че трябва да знаеш.
С треперещи ръце взех плика. Почеркът ѝ беше стегнат, ясен, а отдолу пишеше: „За Кристина. Лично. Да не се отваря пред други“.
— Ще изчакам в коридора – рече Артем, като ме остави насаме с миналото.
Дълго се чудех дали да отворя плика. Усещах тежест в гърдите си. Не знаех какво очаквам – извинение, признание или нещо съвсем различно?
Отворих.
„Кристина,
Знам, че ме мразиш, и може би имаш право.Но щом четеш това, значи мен ме няма, а е настъпило време да узнаеш истината…“
Докато четях, всичко около мен се размиваше. Попадах в пластове реалност, пазени в тайна с години.
„Обичах баща ти. Не веднага, но после – истински. Ала той не беше свободен, когато се запознахме; все още бе с майка ти, макар да твърдеше, че между тях няма любов.Бях по-млада. Струваше ми се, че ако съм най-добрата, най-грижовната, ще заличa всичко останало.Той дойде при нас и доведе теб. Тогава беше бодлива тийнейджърка с очи като на майка си. Опитвах се – честно – да бъда поне приятел.
Но после се случи нещо, което промени всичко…“
Сърцето ми блъскаше. Какво ли беше това, което промени всичко?
„Баща ти бе болен. Знаеше, но криеше – от всички, най-вече от теб.Бояше се, че няма да издържиш отново да изгубиш опора. Помоли ме да пазя тайната.Угасваше бавно и мъчително.Докато ти беше в института, обикаляхме болници под претекст на командировки; той минаваше химиотерапия.В последните месеци се промени – затвори се, гневеше се, отблъскваше.Почина в ръцете ми. Не плаках, не защото не ме болеше, а защото болката беше нямa.Ти ме гледаше като чужда. Не можах да обясня. Просто си тръгнах, взех сина си – той не издържаше омразата в очите ти.
Оставих ти обаче нещо, което баща ти искаше да получиш…“
В плика, редом с писмото, намерих малък бронзов ключ с надпис „Библиотека“.
Веднага го познах – ключът за шкафа с книги на баща ми, който отдавна стоеше в килера. Не го бях отваряла, откакто преместих нещата му.
С треперещи ръце отключих шкафа. Зад книгите имаше двойно дъно – скрита папка с медицински документи, епикризи и недовършени писма до мен. В тях баща ми молеше за прошка, разказваше за страховете и любовта си.
Плаках – дълго, без да издам звук.
Артем се върна.
— Знаеше ли? – попитах, без да го гледам в очите.
Той кимна.
— Мама ми каза след погребението. Беше ми трудно да приема, че е мълчала, но… истина е, обичаше го. И теб – по свой начин, макар да не си вярвала.
— Тогава защо дойде? Само за писмото ли?
Извади малка кутийка. В нея – сребърен медальон с две снимки: на едната бяхме аз и татко, а на другата – татко и Артем.
— Поръчал го е малко преди да си отиде. Искал е да го имаме двамата – двете си деца.
Замрях: той… ни е нарекъл деца.
— Винаги мислех, че ме мразиш – прошепна Артем. – Сега виждам: и двамата сме изгубили баща си, всеки по свой начин.
Погледнах го. Вече не беше непознат. Просто друг.
— Да опитаме отначало? – попитах. – Без омраза. Без тайни.
Той кимна. И за първи път от години се усмихна истински.
„Запечатаното писмо“ (част 2 от 4)
Стояхме в кухнята и пиехме чай. Беше необичайно тихо. Без обвинения и обиди – само внимателни погледи, дълги паузи.
— Мама много боледуваше в последните години – заговори Артем. – Но ти нямаше как да разбереш: тя го криеше. Когато усети края, ми каза: „Занеси писмото на Кристина, прости се за всичко“.
Усетих не омраза и не жал, а единствено празнота.
— Оставила ми е и още нещо за теб – каза той и ми подаде втори плик – копие от завещанието.
Мачехата ми бе завещала вилата – мястото, където с баща ми имахме най-щастливите си моменти през последните години.
— Не разбирам… – прошепнах.
— Каза, че тази къща е най-любима на теб. Заслужаваш я, за да се върнеш, да преживееш всичко и… да пуснеш миналото.
На следващия ден тръгнах към вилата. Тя стоеше като че ли ме е чакала – с обрасли пътеки, лющеща се боя, но всичко там ми бе познато и мое.
Вътре ухаеше на прах, минало и изсушени билки. В ъгъла стоеше сандъкът, в който баща ми пазеше албуми и писма.
На дъното открих дневника на Людмила. В него бяха вплетени съмнения, болка, страх: колко трудно е да си „втората жена“, да не бъдеш приета, да губиш любимия човек пред всички и да не можеш да скърбиш открито.
Четях и плачех. В тези страници срещнах истинската жена, а не сянката, която ме бе плашила.
„Знам, че Кристина мисли, че си тръгнах, защото не обичах. Но си тръгнах, защото не можех да гледам омразата ѝ; не успях да го спася. А той молеше да не ѝ казваме до край…“
Останах да пренощувам. За първи път сама – под звездите, далеч от шума на града.
Сънувах баща си такъв, какъвто го помнех – с кадифена риза и аромат на огън.
— Прости, че не ти казах – прошепна. – Исках да живееш без страх.
Събудих се със сълзи, но със значително по-леко сърце.
Финал (част 3 и 4 – по заявка)
В трета част Кристина получава писмо от родната си майка, оставено при нотариус, а в четвърта разкрива още една тайна от бащиния род.
Част 3
Две седмици по-късно окончателно се преместих във вилата. Артем идваше често – помагаше с ремонта, носеше продукти. Вече можехме да разговаряме спокойно, без напрежение.
Един ден ми се обади непознат номер. Гласът отсреща беше официален:
— Добър ден, нотариус Мелников. Имаме завещание от майка ви, което трябва да получите.
Майка ми беше починала, когато бях на седем. В офиса ми дадоха папка и плик с инструкция да го отворя, когато навърша 35 години.
„Кристина,Ако четеш това, значи си готова да узнаеш истината за нас.Мислеше, че Артем ти е чужд, ала вие сте родни – брат и сестра по баща…“
Светът ми се преобърна. През целия си живот сме били заедно, а всъщност сме се отблъсквали, без да го знаем.
0 Comments