С Даниела, която ми е най-близка, заминахме за Гърция – и двете имахме нужда от малко въздух. Така си го обяснявахме, докато събирахме багажа си, смеейки се на неща, които само ние двамата схващаме. Оставих зад гърба си работата, напрежението вкъщи, семейните упреци и неизказаните обиди. Най-вече оставих един човек, който ми обещаваше бъдеще с такъв глас, че звучеше като нещо вече решено.
Петър беше човекът, когото наричах мой приятел, особено ако някой питаше. Имаше поглед, който ме караше да се чувствам сигурна, и често говореше за бъдещето така, че аз винаги бях в центъра. Когато тръгвах, ми каза да не се тревожа, да си почина и да се забавлявам. Усмихна се, прегърна ме – и аз реших да му се доверя.
Всичко на острова беше ново за мен. Въздухът бе топъл и солен, лепкав по морския начин. Морето пред нас изглеждаше като обещание, без нужда от обяснения. Даниела снимаше всичко – мен, небето, чашите с вода и лимон, и сянката ни по плочките. Беше почти прекалено весела – смяхът ѝ звучеше силно, говореше със всички, сякаш тук никой не може да я нарани.
Вечерта се настанихме в малко заведение до самото море. Лампите даваха мека жълта светлина, музиката не се натрапваше. Даниела вдигна чашата си.
„За свободата“, каза тя.
„За спокойствието“, отговорих аз.
Телефонът ми завибрира. Видях името на Петър и се усмихнах, сякаш виждам нещо добре познато. Само че още преди да прочета съобщението, усмивката ми изчезна.
Съобщението не беше за мен.
Видях снимка – Петър, прегърнал жена, която не познавах. Двамата изглеждаха твърде близки, не като приятели, не като случайни познати. В погледа му имаше нежност, която вярвах, че е само за мен.
Първо ръцете ми изтръпнаха, после цялата пребледнях. Даниела веднага забеляза.
„Какво има?“ – попита, но в гласа ѝ нямаше истинска изненада. Това беше първата пукнатина в иначе идеалната картина.
Не ѝ отговорих. В ума ми се появяваха въпроси, а в гърдите ми нарастваше тежест.
Кой беше изпратил снимката? Защо точно сега?
ГЛАВА ВТОРА
Прочетох съобщението няколко пъти, после се загледах – в ъгъла на снимката имаше дата и час. Не беше стара снимка. Не беше спомен. Снимката бе от предната вечер – докато аз заспивах с мисълта, че Петър е сам, той държеше друга жена така, както държеше мен.
Опитах да го потърся. Вдигаше, после прекъсваше. На третия опит получих съобщение.
„Зает съм, ще ти се обадя.“
Кратко, студено – не като него. Или може би като онази негова страна, която не познавах.
Даниела се приближи, все едно искаше да надникне в екрана. Инстинктивно го скрих. Не исках чужди очи. Но тя вече беше видяла достатъчно – дори без да ѝ позволя.
„Покажи“, каза тихо.
Показах ѝ. В момента, в който видя снимката, по устните ѝ мина почти незабележима усмивка – не беше радост, не беше злорадство, по-скоро като човек, който получава потвърждение на очакванията си.
„Това… може би е недоразумение“, прошепна Даниела. Но не звучеше уверено.
„Недоразумение? Той е с друга жена.“
„Може да е сестра, братовчедка…“
„Той няма сестра“, прекъснах я.
Даниела млъкна. После каза нещо неочаквано:
„Мария, понякога мъжете… имат два живота.“
Каза го спокойно, все едно не говореше за нещо, което може да те срине.
В този момент се появи друг страх – по-дълбок от първия. Не само страхът, че Петър ме е лъгал, а че някой до мен го знае.
„От кого е снимката?“ – попитах.
Даниела сви рамене.
„Може би някой, който иска да ти помогне.“
„Или някой, който иска да ме нарани.“
Тя замълча, продължи да пие бавно, сякаш всяка глътка ѝ даваше време за мислене.
Погледнах отново номера, от който дойде снимката. Тогава забелязах нещо ледено – началните цифри ми бяха познати от телефона на Даниела, когато ми е показвала пропуснати обаждания.
Не бях съвсем сигурна, но съмнението вече се беше настанило.
А когато се появи съмнение, то рядко си тръгва.
ГЛАВА ТРЕТА
През нощта не мигнах. Даниела заспа бързо, а аз гледах тавана, слушайки морето, сякаш и то отброява нещо важно.
На сутринта реших да не се преструвам.
Излязох на терасата и му се обадих. Този път вдигна.
„Здравей“, каза Петър, все едно нищо не е станало. „Как си?“
„Видях те“, казах.
Последва кратка, но много показателна пауза.
„Какво си видяла?“
„Снимка. С жена.“
„Мария…“ започна, опитвайки се да ме върне в старата роля. „Не е това, което си мислиш.“
Тази фраза звучи до болка познато. Не ми се искаше да се засмея, но не се сдържах.
„Тогава какво е?“
„Тя е… човек от работата. Трябваше да се видим. Имаше проблем.“
„И затова се прегръщахте?“ – гласът ми беше отчаян.
„Снимката подвежда.“
„Ти подвеждаш. Колко време?“
„Мария, не усложнявай.“
„Аз ли усложнявам? Или ти живееш двоен живот, а аз се оправдавам пред себе си?“
Той въздъхна – въздишка, която издава умора не от измамите си, а от мен.
„Добре“, каза. „Ще ти кажа, но не по телефона.“
„Не. Сега. Иначе приключваме.“
Отново пауза.
„Не мога“, каза тихо.
„Не можеш или не искаш?“
„Има неща… които не разбираш.“
„Тогава ми ги обясни.“
„Не по телефона.“
Тогава ми стана ясно: нямаше да ми обясни. Щеше да ме държи в неяснотата, докато се откажа да питам, докато свикна, докато приема да търпя.
„Добре. Свърши се.“
Той замълча. Чуваше се само дишането му, после изведнъж гласът му стана остър:
„Не прави глупости, Мария.“
„Глупости? Да се защитя е глупост?“
„Ти не знаеш в какво се забъркваш.“
Тази реплика ме накара да настръхна. Не беше съжаление, звучеше като предупреждение.
„В какво?“ – но той вече беше затворил.
Стоях с телефона и усещах как в мен расте нещо между страх и гняв. Тогава направих единственото, което можех.
Престанах да му пиша.
Изтрих го от контактите си.
Изтрих снимките.
Изтрих го от живота си.
Поне така мислех.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Даниела се събуди по-късно и ме намери на терасата, загледана в морето. Косата ми беше разрошена, очите зачервени от липса на сън, но в стойката ми имаше нещо ново – по-устойчиво.
„Говори ли с него?“ – попита уж между другото.
„Да.“
„И?“
„Свърши се.“
Премигна, за момент в очите ѝ мина разочарование. После се усмихна бързо.
„Така е най-добре. Ти заслужаваш повече.“
Думите звучаха правилно, но тонът ѝ не беше същият. Това ме накара да се отдръпна не само от нея, а и от мисълта, че тя е моето сигурно място.
Излязох сама. Исках да се изгубя по улиците, сред тълпата и миризмата на храна. Исках да забравя всичко за себе си.
На пристанището видях лодки, вързани една за друга, като съдби, които не могат да се отделят. Седнах на каменния ръб, а вятърът разбъркваше мислите ми.
„Извинете.“
Чух спокоен мъжки глас. Обърнах се и видях непознат с торбичка плодове. Лицето му беше уморено, а очите – ясни.
„Изпуснахте това“, каза и ми подаде тънка гривна, която дори не бях разбрала, че съм изгубила.
„Благодаря“, казах.
Той леко се усмихна.
„Не приличате на човек, който е дошъл да се наслаждава на морето“, промълви.
Можех да кажа нещо леко, но думите сами излязоха:
„Разбрах, че човекът до мен не е този, за когото го мислех.“
Мъжът не се стресна, не се отдръпна. Просто седна наблизо, но на достатъчно разстояние.
„Това боли. Но понякога е и подарък.“
Погледнах го, исках да го прекъсна, но в гласа му нямаше преструвка.
„Как се казвате?“
„Явор.“
„Аз съм Мария.“
„Мария“, повтори той, сякаш опитва името ми. „Ако искате, разкажете ми. Или можем просто да мълчим.“
Тази простота ме разби. Петър винаги имаше план и обяснения, а този непознат просто предлагаше мълчание – нищо повече.
Стояхме така дълго време. Понякога говорех аз, понякога той. Разказах му само част, а той не настояваше. Не опитваше да ме спаси. Просто беше там.
Когато слънцето тръгна да залязва, Явор стана.
„Ще бъда тук и утре. Ако искате да не сте сама.“
Не ми обеща вечност, нито чудеса. Просто ми предложи утре.
И това ми се стори по-истинско от всяко „винаги“, което някога съм чувала.
–
Понякога именно малките решения и тишината имат най-голяма тежест. Присъствието на нов човек може да се окаже по-ценно от всяко старо обещание.
0 Comments