В офиса ми никога не беше толкова тихо. Четиридесет години работа. Прекарах тези десетилетия сред грохот на машини, облаци строителен прах и постоянни срещи, където се решаваха съдби. Започнах с голи ръце и заем, който ме следваше неотлъчно. А сега, гледайки златния часовник върху махагоновото бюро, разбрах, че съм стигнал до финалната права.
Стефан остави писалката. Всичко беше минало. Фирмата вече имаше нов собственик, активите бяха прехвърлени, а банковата сметка беше напълно подсигурена. Това не беше просто спокойствие, а истинска свобода.
„Свободен си“, промълви той, докато наблюдаваше как капките дъжд се стичат по прозореца на високия етаж. Нямаше повече крайни срокове. Нямаше безсънни нощи, изпълнени с тревоги дали ще изплати заплатите.
Сложи палтото си и излезе, без да се обръща назад. Вкъщи го чакаха бутилка хубаво вино и планове за пътувания. Или поне така си мислеше.
Щом влезе в просторния хол, Стефан видя Мартин на дивана. Синът му – на 32, напълно здрав, с платено образование в престижен университет, но вече година не бе работил и ден. Мартин беше вперен в телефона си и дори не реагира на появата на баща си.
— Приключих — каза Стефан с нотка на тържественост. — Вече съм пенсионер.
Мартин остави телефона и се усмихна нехайно. — Супер, татко. Честито. Това значи ли, че ще обсъдим онзи проект?
Стефан въздъхна тежко. „Проектът“ беше поредната идея за лесни пари – с големи вложения и никакъв бизнес план.
— Мартин, седни — обърна се той към сина си и посочи фотьойла. — Имаме сериозен разговор.
Синът се размърда с нежелание. — Звучиш сериозно. Да не би да си ми увеличил издръжката?
Думите го удариха като шамар. Издръжка – за възрастен мъж. — Напротив — отвърна Стефан хладно. — Кранчето се затваря, Мартин.
Мартин се засмя, сякаш чу шега. — Шегуваш се?
— Не. Спрях да работя, за да живея за себе си, не за теб. Четиридесет години се жертвах, рискувах, лишавах се. Ти си здрав, с диплома. Време е да стъпиш на краката си. От следващия месец спирам преводите, няма да плащам повече за апартамента в центъра. Време е да започнеш работа.
Постепенно усмивката на Мартин помръкна и на нейно място се появи гняв, който Стефан рядко беше виждал. — Наистина ли? Ще ме оставиш без нищо, след като си милионер? Продаде фирмата и сега ще изхвърлиш собствения си син?
— Няма да останеш на улицата. Имаш образование, а тук винаги ще има покрив за теб, докато се оправиш. Но луксът приключи. Повече няма да финансирам бездействието ти.
Мартин скочи, лицето му почервеня от гняв. — Имам стандарти, татко. Имам приятели. Не мога да работя за хиляда лева като някакъв чиновник. Това е унизително!
— По-унизително е да чакаш баща ти да ти плаща сметките, докато ти не правиш нищо — каза Стефан. — Решението ми е окончателно.
Мартин го погледна ледено. — Ще съжаляваш — прошепна. Усмивката му се върна, но този път беше крива и тъмна. — Ще съжаляваш горчиво.
Той грабна якето си и излезе с такъв трясък, че чашите във витрината иззвъняха. Стефан остана насаме с тишината и усещането за стягане в гърдите.
Глава 2: Обаждането
Нощта премина неспокойно. Стефан се въртеше в леглото, а думите на сина му не му даваха мира. „Ще съжаляваш.“ Какво би направил един разглезен мъж? Вероятно ще се ядоса и ще приеме реалността след време.
На сутринта небето беше мрачно. Стефан си направи кафе и излезе на верандата, опитвайки се да усети новото начало. Точно тогава телефонът иззвъня.
Обаждаше се Мая – приятелката на Мартин. Скромно момиче, работещо в книжарница, което Стефан винаги е харесвал, но никога не разбираше как се вписва в живота на сина му.
— Ало? — вдигна той.
— Стефан! Господи, Стефан! — Гласът ѝ беше изплашен, заглушен от сълзи. Дишаше тежко, сякаш бе бягала.
— Мая, успокой се. Какво става? Къде е Мартин?
— Той… той го направи! — хлипаше тя. — Опитвах се да го спра, но ме заключи в банята. Едва сега излязох… Взе всичко!
Сърцето на Стефан забърза. — Какво е взел? Обясни ми!
— Документите, Стефан! Нотариалните актове, всичко от сейфа вкъщи. И… и личната ти карта, старата. Каза, че отива при нотариус. Че има пълномощно!
Стефан се вцепени. В сейфа държеше всички документи за имотите, включително вилата на морето и апартаментите, които му носеха доход. Но как е стигнал до кода?
— Как е отворил сейфа? — извика Стефан, скачайки на крака.
— Снимал те е, докато въвеждаш кода. Разбрал е комбинацията. Стефан, урежда бърз заем. Огромен! Ипотекира всичко!
Стефан затвори и хукна към кабинета. Картината над сейфа беше изместена, а вратата – отворена и сейфът празен.
Нямаше време за паника. Трябваше да реагира незабавно.
Глава 3: Сянката на лихваря
Кантората на Петър – неговият приятел и дългогодишен адвокат – се намираше в стара сграда в центъра. Щом Стефан влетя, мокър и пребледнял, Петър веднага разбра, че ситуацията е сериозна.
— Блокирахме сметките, доколкото бе възможно — каза Петър, след като чу всичко. — Но ако вече има договор за ипотека с фалшиво пълномощно… ще е трудно.
— Как може да е законно? — Стефан удари по масата. — Не съм подписвал нищо!
— Това е измама. Но докато съдът го докаже, парите ще са изтеглени. А кредиторът… — Петър погледна справката от имотния регистър. — Не е банка.
Стефан замръзна. — Кой тогава?
— Компания, свързана с Асен „Колекционера“. Знаеш го – частни кредити с огромни лихви. Те не задават въпроси, когато имотите струват милиони.
Асен. Име, което стряскаше и опитните хора в бизнеса. Мъж, който не съдеше длъжниците – а ги пречупваше.
— Мартин е взел половин милион евро — каза Петър тихо. — Срещу всички твои имоти.
Стефан се отпусна на стола. Синът му не просто го беше измамил. Прехвърли живота на баща си на лихвари.
— Къде са парите? — попита Стефан почти без глас.
— Изпратени в офшорна сметка. Мартин е изчезнал. Мая каза, че още сутринта е напуснал.
Телефонът на Стефан иззвъня отново. На дисплея – непознат номер.
— Г-н Стефанов? — гласът беше мазен и учтив, но с нотка на заплаха.
— Кой се обажда?
— Аз съм представител на новите ви партньори. Искахме да ви поздравим за успешната сделка. Синът ви е доста убедителен. Първата лихвена вноска е дължима следващия петък. Знаем къде живеете.
Връзката прекъсна.
Глава 4: Скритият живот
Стефан не се върна у дома. Къщата вече не му изглеждаше като сигурно място, а по-скоро като капан. Тръгна към сестра си Теодора – единственият човек, на когото вярваше напълно.
— Винаги съм ти казвала, че го глезиш — каза Теодора, докато му сипваше чай с треперещи ръце. — Но това вече мина всички граници.
— Трябва да го открия, Теди. Преди да похарчи парите или Асен да посегне към още.
В стаята влезе Йоана, дъщерята на Теодора – студентка по право, съвсем различна от Мартин – учи, скромна и наблюдателна.
— Вуйчо — каза тя, сядайки до него. — Има нещо, което не знаеш за Мартин.
Стефан я погледна уморено. — Какво още?
— Мартин не е просто безработен. Има… проблеми отдавна.
— Какви проблеми?
— Хазарт — тихо каза Йоана. — Не само спортни залози. Онлайн покер, нелегални казина. Преди месец ме помоли да му стана поръчител по кредит. Отказах. Тогава призна, че дължи пари на опасни хора. Че ще го пребият, ако не плати.
Всичко започна да се изяснява. Настоятелността на Мартин за пари, заплахите, арогантността – всичко идваше от страх и отчаяние. Парите не бяха за удоволствия, а за спасение.
— Имаш ли представа къде може да се е скрил? — попита Стефан.
— Има момиче… не Мая, друга – Лилия. Обича лукса. Мартин беше наел тайно жилище на нейно име, за да не заподозреш.
В Стефан се събуди решителност, въпреки гнева. — Къде точно се намира това жилище?
Йоана отвори лаптопа. — Не знам точния адрес, но знам профила й. Постоянно качва снимки. Виж тази гледка… Това е новият комплекс в „Бояна“.
Глава 5: Сблъсъкът
Стефан стоеше пред вратата на луксозния апартамент заедно с двама охранители, препоръчани от Петър. Сърцето му биеше лудо. Не беше човек на конфликта, но сега залогът беше оцеляването.
Почукаха, но никой не отвори. Един от охранителите – едър, с белег на брадата – кимна, удари ключалката и вратата подаде.
Вътре беше хаос. Скъпо шампанско на пода, разхвърляни дрехи. На дивана Лилия изглеждаше уплашена. Мартин тъпчеше пачки в сак.
Щом видя баща си, пребледня. — Татко… не е това, което си мислиш.
Стефан прекрачи през разпилените банкноти. — Не е това, което си мисля? Ти изчезна с всичко, за което съм се борил! Подписа ме на лихвари!
— Нямах избор! — изкрещя Мартин, отстъпвайки. — Щяха да ме убият! Дължах двеста хиляди!
— А сега какво? Взе половин милион? Къде са останалите пари?
— Останалото… щ
0 Comments