Когато дъщеря ми изброи някой, когото ние не забелязвахме
Една вечер попитахме дъщеря ни, която тогава беше на 2,5 години: „Колко души живеят у дома?“ Очаквахме да каже четири – аз, съпругът ми, тя и нейният по-малък брат. Тя обаче отговори веднага: „Пет.“ В началото решихме, че е преброила и котката, затова се засмяхме. Но тя категорично поклати глава. „Не, мамо. Татко. Аз. Малкият брат. И…“
Гласът ѝ внезапно утихна, а тя посочи към коридора. Там нямаше никого. Съпругът ми и аз се спогледахме смутено. – Кой, мила? – попитах тихо, стараейки се да не се издам, че се притеснявам. – Милата госпожа, – каза тя тихо. – Тя ми пее, когато не мога да заспя.
В стаята настъпи пълна тишина. Останахме безмълвни. Думите ѝ не ме напуснаха дълго време. Може би ставаше въпрос за въображаем приятел – на тази възраст децата често си измислят такива. Но тогава си спомних нещо – баба ми, която почина много преди дъщеря ми да се появи. Тя пееше същата приспивна песен, която чух да си тананика и дъщеря ми.
Дали беше просто случайност, остатъчен спомен или нещо, което не разбирам? Не знам. Но когато я сложих да спи тази вечер, осъзнах нещо важно: семейството невинаги се изчерпва с тези, които можем да преброим. Понякога любовта остава. Тези, които са си отишли, намират начин да останат част от нас. Може би, наистина сме петима в дома ни.
Тази случка напомня, че семейството не винаги се свежда само до видимите членове. Понякога усещаме присъствия по съвсем различен начин.
Малки детски думи могат да припомнят на възрастните, че връзките между хората понякога надхвърлят видимото. Историята оставя отворен въпрос за това докъде стига семейната близост.
0 Comments