Един ден един от старите ми колеги ми подари лотариен билет от предишната работа.
Изтърках го.
Оказа се, че печеля десет хиляди лева.
След известно време той ме видя, спря и попита дали вече съм изтъркал билета. Отговорих: „не“.
Продължи по пътя си.
В този момент усетих как сърцето ми се разтуптя като лудо.
Веднага реших – при следваща среща ще кажа, че билетът не е печеливш.
Обърнах билета, за да проверя как се осребрява, и тогава попаднах на нещо…
Името му.
Не беше написано на ръка, нито надраскано. Беше отпечатано с малки букви – точно там, където никога не съм гледал внимателно. До кода, серията, ситния шрифт, който всички подминават.
„Притежател: Мартин.“
Това беше името на човека, който ми го беше дал.
Няколко секунди стоях безмълвен.
После пребледнях – като че ли тялото ми първо разбра: това не е просто подарък. Това е примамка. Това е стръв.
Ако я захапя, трудно ще изляза чист.
Седнах на леглото, стискайки билета толкова силно, че почти го скъсах. Все едно, ако го накъсам, нещата ще се върнат назад.
Но вече беше невъзможно да се върна.
Десет хиляди лева не са състояние, но за мен тогава бяха глътка въздух. Тези пари можеха да покрият просрочените три вноски по ипотеката – онези, които висят като сянка.
Но освен това…
Те носеха изкушение.
Най-коварното изкушение идва, когато си убеден, че няма накъде повече.
Звънна ми телефонът.
Погледнах дисплея и отново усетих силното биене на сърцето.
Мартин.
Не вдигнах.
Оставих телефона да звъни.
Нека се тревожи. Нека не знае.
В главата ми се завъртя една проста, но опасна идея: „Ще кажа, че билетът не печели. Ще го запазя. Ще го осребря. А след това… ще видим.“
Само че „после“ почти никога не идва спокойно.
„После“ винаги носи последствия.
Телефонът замлъкна сам. След това настъпи тишина, по-силна от самото звънене.
Огледах отново дребните букви на гърба на билета.
„Осребряване само срещу документ за самоличност на притежателя.“
Беше като врата, която се затръшва пред мен.
Десетте хиляди лева бяха толкова близо, но тази крачка не беше по моя път.
В този момент разбрах нещо неприятно: няма да ми е достатъчна само една лъжа.
Ще трябва да изградя цяла верига от лъжи.
И тази верига ще ме погълне.
Погледнах портфейла си, личната карта, снимката на човека, който се усмихва спокойно.
Вече не се чувствах по този начин.
В този момент чух ключът на входната врата.
Нямаше време да скрия нищо достатъчно бързо.
Даниела влезе.
Жената, с която делях апартамента.
С нея бяхме подписали кредита за жилището.
Жената, която напоследък се прибираше все по-тихо и все по-късно.
Остави чантата, събу обувките и ме погледна с онзи изпитателен поглед, който не задава въпроси, а проверява.
„Какво ти е?“
„Нищо.“
Приближи се, видя билета в ръката ми и присви очи.
„Какъв е този билет?“
Погледнах я и думите заседнаха в гърлото.
Ако кажа истината, ще последват въпроси.
А отговорите може да доведат до нови истини, за които не съм готов.
„Подарък от човек от старата работа.“
„Изтърка ли го?“
Пауза.
Дълга пауза.
„Не.“
Втората лъжа.
Този път беше дори по-лесно от първия.
Точно това беше най-страшното.
Даниела кимна, все едно не я интересува, и се обърна към кухнята.
„Ще си направя чай.“
Гласът ѝ звучеше напълно безразлично.
Твърде равен.
Все едно и тя крие нещо.
В този момент ме осени мисъл: може би не само аз имам печеливш билет.
Може би и тя има свой „билет“ – просто от друг вид.
Останах на леглото, гледайки към гърба ѝ, докато подреждаше чашите.
И си казах наум една мисъл, която щеше да ме преследва дълго:
Не ме питай.
Не ме питай, защото ако попиташ, нещо ще се счупи между нас.
Глава втора: Човекът, който се върна
На следващия ден Мартин се появи от нищото.
Не беше звънял, не беше писал.
Просто стоеше пред входа на сградата, в която работех, сякаш има пълно право да е там.
Същото яке от стария офис, същата усмивка – не можех да разбера дали се шегува или ме разчита.
„Ей.“
„Ей.“
„Изтърка ли го?“
Казах си: спокойно, просто кажи „непечеливш“. Кажи, че няма нищо особено.
Той не ми даде време.
„Слушай…“ наведе се към мен и тихо каза. „Снощи не можах да спя.“
„Защо?“
Усмивката му стана особена.
„Понякога човек се сеща за разни неща, нали?“
„Какви неща?“
Мартин се вгледа в мен, сякаш търси слабо място.
„За билета.“
Дланите ми се изпотиха.
„Не съм го изтъркал.“
„Не лъжи.“
Това ме разтърси.
Вече не си говорехме просто. Това беше разпит.
„Не лъжи“, повтори още по-тихо, но по-остро. „Познавам те. Ако не го беше изтъркал, щеше да си го забравил. А ти… си напрегнат.“
„Имам си проблеми.“
„Всички имаме.“
Изправи се, но не се отдалечи.
„Ще ти кажа нещо, а ти ще отговориш честно.“
В този момент всичко се сви до нас двамата.
„Билетът е на мое име“, заяви, като че е очевидно. „Знаеш ли го?“
Мълчах.
„Знаеш го“, кимна той. „Затова лъжеш.“
Добави още:
„И знаеш ли още нещо?“
„Какво?“
Приближи се още и каза:
„Не е просто билет.“
„Какво имаш предвид?“
Мартин се огледа и прошепна:
„Билетът е от пакет. От специални билети.“
„Какви специални?“
„Тези, които не продават на всеки.“
В този момент въздухът ми секна.
„Откъде ги взе?“
Погледът му стана остър.
„Не ме питай.“
Същата фраза, но този път от неговите уста.
„Слушай“, продължи. „Има печалба, нали?“
Пак замълчах.
Усмихна се, сякаш вече знае всичко.
„Добре. Тогава ще го осребрим. Заедно.“
„Заедно?“
„Да. Аз показвам документа, ти взимаш парите и… ще си ги разделим.“
„Защо аз?“
Мартин ме погледна внимателно.
„Защото ако аз го осребря, някой ще разбере. А ако ти – няма да се усети веднага.“
„Кой ще разбере?“
Прехапа устна.
„Има хора, които не обичат да губят.“
„Мартин… откъде взе билета?“
Усмихна се, но този път без капка топлина.
„Казах ти. Не ме питай.“
В този миг осъзнах най-страшното: той ме правеше лице на нещо, което не разбирам.
Искаше да ме превърне в щит.
Ако този щит се строши… ударът ще дойде при мен.
„Нямам билет“, казах.
Мартин се засмя леко.
„Имаш.“
„Не.“
„Имаш.“
Миг.
„Внимавай“, каза. „Аз ти го дадох. Можех и да не ти го давам.“
„Какво означава това?“
Наведе се още по-близо и прошепна:
„Значи, че ти дадох шанс. Сега ти ще ми върнеш услуга.“
И си тръгна.
Остана само ехото на стъпките му и усещането, че вече съм част от история, която не съм избирал сам.
Когато се прибрах вечерта, Даниела я нямаше.
Беше късно.
Звъннах ѝ.
Не отговори.
Писах ѝ.
Пак без отговор.
В кухнята чайникът беше празен, чашите измити.
На масата имаше нещо.
Плик.
Без адрес.
Само моето име.
Хартията беше разтворена, като че ме приканва да я разгледам.
Разпечатка.
Банково извлечение.
Една дата.
Една сума.
Сума, която не беше от нашите сметки.
Пари, преведени към чужда сметка.
От Даниела.
Прочетох три пъти, докато спра да се опитвам да не вярвам на очите си.
После чух ключа на вратата.
Тя влезе.
Щом ме видя с листа, лицето ѝ пребледня.
Точно така.
Пребледня.
„Къде беше?“ – гласът ми прозвуча чуждо.
Даниела затвори вратата, без да отговори веднага.
„Кажи.“
Тя преглътна.
„Трябваше да… да оправя нещо.“
„Какво?“
Погледна ме и прошепна:
„Не ме питай.“
Същата фраза.
Същата горчилка.
Тогава осъзнах: билетът не беше единствената тайна.
Той беше само началото.
Глава трета: Кредитът, който ни държеше за гърлото
На сутринта отидох в банката.
Не казах на Д
0 Comments