Светлината в болничната стая беше силна, почти синкава. Пронизваше клепачите ми, дори когато се опитвах да ги държа затворени. Болката беше навсякъде. Всяка част на тялото ми беше скована, сякаш всяка фибра в мен крещеше от умора и напрежение, докато шевовете дърпаха кожата ми при всяко вдишване. Дишах тежко. Миризмата на дезинфектант се смесваше с нещо метално и застояло във въздуха.
Близо до мен, в прозрачната пластмасова кошарка, спеше той – малкият. Още не можех да повярвам, че е истински, че е човек. Беше толкова крехък, с тънка, набръчкана кожа и малки юмручета, почти невидими. Гледах как гърдите му се повдигат и отпускат. Петър. Името измислихме още тогава, когато се смеехме и крояхме планове. Преди… всичко да се промени.
Вратата щракна леко и се отвори. Кирил.
Влезе предпазливо, сякаш влизаше на чужда територия. В ръката си държеше телефона, плъзгайки палец по дисплея, докато не осъзна къде е и не го прибра в джоба на скъпото си сако. — Ани. Как си? — каза той. Гласът му прозвуча празно и далечно.
Не помръдна.
Не се приближи, не ме целуна, дори не погледна към детето. Стоеше на прага, сякаш се страхуваше да не докосне с обувките си тази нова реалност.
— Изтощена съм, Кирил — казах, гласът ми прозвуча дрезгаво и чуждо дори за мен. — Къде беше?
Той въздъхна с онзи характерен жест, който винаги показваше, че съм му тежест. — Работа. Знаеш, Ани. Нещата са… сложни. Стефан ме изтощава. Имаме някакъв проблем с доставките.
Винаги се намираше някаква трудност. Винаги казваше, че има „сложни неща“. Неговата фирма за консултации, каквато и да беше, неизменно заемаше първо място. Преструваше се на бизнесмен – човек на бързите сделки и парите. Аз бях просто… жена му. А сега и майка.
— Родих, Кирил — казах тихо, с гняв във всяка дума. — Преди осем часа. Сама.
— Не си била сама, лекарите са били там — опита се да се пошегува, но не се получи. Когато видя лицето ми, вдигна ръце. — Добре, добре. Извинявай. Просто… невъзможно беше да се измъкна. Знаеш какъв е Стефан.
Стефан. Партньорът му. Срещала съм го само два пъти, но винаги ме караше да се напрягам. Очите му не се усмихваха, дори когато устата го правеше.
Кирил се приближи най-после. Наведе се над креватчето. — Прилича на теб — каза, без никаква емоция. Просто го изрече. — Не, не прилича — отвърнах. — Прилича на бебе.
Погледна ме. В очите му за момент проблесна паника. Не гордост, не любов, а чиста паника. Сякаш това бебе беше още един проблем, още един разход. А сметките не бяха малко – голям апартамент с ипотека, неговата лъскава кола, моите надежди за обикновен живот.
— Ще донеса нещо за ядене — каза, сякаш търсеше изход. — Не искам ядене. Искам съпруг.
Не каза нищо повече. Само се обърна и тръгна. Чух как телефонът му завибрира пак в джоба, докато излизаше по коридора, и веднага вдигна, вече с делови, остър тон.
Останах сама. С болката, миризмата на болница и едно малко спящо бебе, което беше само мое. Не бях просто изморена. Бях бясна.
Глава 2: Тъжната усмивка Дните у дома се оказаха още по-тежки. Апартаментът, някога символ на нашия успех, вече ми се струваше огромен, празен и студен. Плачът на Петър отекваше между скъпите мебели и високите стени. Кирил се беше превърнал в сянка. Прибираше се късно, носеше със себе си миризма на алкохол и чужд парфюм, и лягаше на дивана в хола. „За да не събудим бебето“, твърдеше. Но и двамата знаехме, че не бебето е причината. Причината бях аз.
Седмици наред не спях. Бях се превърнала в машина за хранене, преобуване и утешаване. Косата ми беше сплъстена, дрехите вечно изцапани с мляко. Живеех в постоянна мъгла от изтощение и мълчалив, нарастващ гняв.
И тогава тя се появи. Магдалена.
Чух звънеца и за миг си помислих, че Кирил най-накрая ще ни обърне внимание. Но беше тя – свекърва ми. На прага стоеше дребна, спретната жена, облечена в сив костюм, с две големи торби с храна.
— Здравей, Ани — каза тихо. Гласът ѝ звучеше винаги меко, сякаш се страхуваше да не счупи нещо. — Какво правиш тук? — попитах по-рязко, отколкото исках. — Кирил каза, че ти е трудно. Дойдох да помогна.
Влезе, без да чака да я поканя, остави торбите на плота и веднага започна да се заема. Извади тенджера, започна да мие зеленчуци. Движеха се спокойно, уверено – навик на човек, който е свикнал да не вдига шум.
— Не ми трябва помощ — излъгах, облегнала се на касата. — Трябва ми съпругът ми.
Тя спря да реже морковите. Ръцете ѝ, макар и покрити със старчески петна, все още бяха стабилни и останаха върху дъската. — Той… работи много. Бизнесът на баща му не беше лесен. Кирил се опитва да го задържи.
— Бизнесът? — изсмях се, но смехът ми беше крехък като спукано стъкло. — Или просто се крие? Не е докосвал бебето, Магдалено. Нито веднъж. Или го е страх, или просто не иска.
Тя се обърна към мен. Очите ѝ, същите светлокафяви като на Кирил, бяха пълни с нещо, което тогава не разбирах – съжаление, вина и дълбока умора.
Бебето заплака от другата стая. Пронизителен, неумолим писък, който се забиваше в главата ми. Пречупих се. Просто се свлякох до стената и седнах на студения под. Сълзите, които толкова време задържах, избухнаха – горещи и пълни с гняв.
— Не мога повече. Не мога. Аз правя всичко! А той дори не е тук! Той не прави нищо! НИЩО!
Магдалена се приближи и клекна до мен. Беше странно да е толкова близо – винаги беше държала дистанция. Докосна рамото ми.
И тогава избухнах. Не по Кирил, а по нея.
— Защо е такъв? Ти го възпита така! Ти си го направила такъв! Безполезен! Страхлив! Защо не го научи какво е отговорност? Първо научи сина си да бъде мъж, после идвай да помагаш! Първо научи сина си!
Виках в лицето ѝ, докато плачът на Петър изпълваше апартамента.
Тя не реагира. Не се защити, не се засегна. Само ме гледаше. Когато млъкнах, бавно свали ръката си. Усмихна се.
Но тази усмивка не беше щастлива. Това беше най-тъжната усмивка, която съм виждала. Счупена. Стана, отиде при Петър, взе го, и той – по чудо – спря да плаче. Държеше го с такава вещина и нежност, каквато Кирил не бе показвал.
— Ще направя супа — каза, без да ме поглежда. — Трябва да ядеш.
Глава 3: Три седмици по-късно Животът продължаваше със същия изтощителен и безкраен ритъм. Магдалена идваше почти всеки ден. Не говореше много – готвеше, чистеше, грижеше се за бебето, за да мога да си почина малко. Никога повече не спомена избухването ми. И вече не се опитваше да оправдава Кирил.
Кирил се отдалечаваше все повече. Разговорите ни се свеждаха до „Има ли мляко?“ и „Плати ли тока?“. Когато казах, че Марина – сестра ми, студентка в друг град – има нужда от пари за семестъра, той просто ми подаде няколко банкноти, без да откъсне поглед от лаптопа. Не попита дори колко.
— Взела е студентски заем — опитах се да го стигна, — но не ѝ стигат за квартира. — Ще се оправи. Всички се оправяме — отвърна.
Същата нощ го чух да говори по телефона на балкона, след полунощ. Гласът му беше напрегнат. — …не ме интересува какво казва Стефан! Парите ги няма! Разбери го! … Не, не можеш да ѝ се обаждаш! Остави я извън това, Елица! Казах ти…
Елица.
Името се разнесе в тишината. Коя беше тя? Сърцето ми заби силно. Знаех, че не е клиент, не е свързана с доставките. Това беше човек, който крие тайни.
Исках да изляза и да го попитам. Но какво щях да кажа? Че съм го подслушвала? Че животът ми е станал едно очакване на следващия удар? Вместо това се върнах в леглото и се завих през глава.
Минаха три седмици от онази сцена. Три седмици, откакто Магдалена ми се усмихна тъжно.
Една сутрин, в шест, телефонът иззвъня. Кирил се обади, но не от вкъщи, а от болница. Не от същата болница. — Мама. Получила е инсулт. — Гласът му беше празен, без никаква емоция.
Магдалена почина три часа по-късно, без да дойде в съзнание.
На погребението Кирил стоеше като статуя. Приемаше съболезнованията с механично кимане. Стефан беше там, облечен в черно, потупа Кирил по рамото и ми кимна студено. Елица не видях, но търсех лицето ѝ в тълпата.
В крайна сметка аз бях тази, която плака. Плаках за тихата жена, на която изкрещях. За тъжната ѝ усмивка. Защото тя единствена видя каква бъркотия съм и вместо да се отдръпне, просто започна да готви супа.
След няколко дни отидохме в нейния апартамент за документите ѝ. Малко, скромно жилище, пълно с книги и стари снимки. Кирил ровеше из чекмеджетата, вероятно търсейки завещание или пари. Аз отворих гардероба – все още ухаеше на нея, на лавандула и нещо сладко.
На най-горния рафт беше нейната чанта. Обикновена кожена чанта, която винаги носеше. Вътре – портмоне, ключове, стар телефон и… бележка. Сгънат лист, адресиран до мен.
Ръцете ми трепереха.
„Ани,“ пишеше с дребния ѝ наклонен почерк.
Бях шокирана.
Тя…
Глава 4: Плитката в скрина „Ани,
Прости ми. Знам, че думите
0 Comments