Никога досега тишината в офиса не ми беше тежала толкова. Четири десетилетия труд – години, прекарани сред шумни машини, строителен прах и безкрайни срещи, в които се взимаха важни решения за много хора. Започнах с празни ръце и кредит, който сякаш ме следваше навсякъде. А сега, взирайки се в златния часовник на бюрото от махагон, разбрах, че съм стигнал самия финал.
Стефан остави писалката. Всичко бе приключило – фирмата вече имаше нов собственик, активите бяха прехвърлени, а банковата му сметка беше напълно подсигурена. Това беше повече от спокойствие – усещаше истинска свобода.
„Свободен си“, прошепна си под нос, докато наблюдаваше как дъждът се стича по прозореца на високия етаж. Край на сроковете. Край на безсънните нощи, в които се чудеше дали ще успее да плати заплатите.
Облече палтото, излезе и не се обърна назад. У дома го чакаше бутилка скъпо вино и планове за пътешествия. Поне така си мислеше.
Щом прекрачи прага на големия хол, Стефан видя Мартин на дивана. Синът му – на 32, здрав, с платено до последната стотинка образование от престижен университет, но вече година без работа. Мартин гледаше в телефона си и дори не обърна внимание, че баща му се прибра.
— Приключих — каза Стефан, опитвайки се да звучи тържествено. — От днес официално съм пенсионер.
Мартин остави телефона и се усмихна нехайно. — Супер, татко. Честито. Това значи ли, че ще имаме време да обсъдим онзи проект?
Стефан въздъхна дълбоко. „Проектът“ беше поредната идея за лесни пари – изискваше големи инвестиции без никакъв сериозен бизнес план.
— Мартин, седни — обърна се Стефан и посочи фотьойла. — Имаме да говорим сериозно.
Синът му се надигна неохотно. — Звучиш сериозно. Да не би да си ми вдигнал издръжката?
Тези думи бяха като шамар за Стефан. Да плаща издръжка – на възрастен мъж. — Напротив — отвърна той хладно. — Кранчето се затваря, Мартин.
Мартин се засмя, сякаш беше чул някаква шега. — Шегуваш се?
— Не. Спрях с работата, за да живея аз, не ти. Четиридесет години се лишавах, работих без почивка, рискувах всичко. Ти си здрав и образован. Време е да започнеш сам. От следващия месец прекратявам паричните преводи – няма да плащам повече и за апартамента ти в центъра. Ще трябва да си намериш работа.
Постепенно усмивката на Мартин се стопи, а на лицето му се появи злоба, която Стефан рядко беше виждал. — Наистина ли? Ще ме оставиш без нищо, въпреки че си милионер? Продаде фирмата и сега ще изгониш собствения си син?
— Няма да останеш на улицата. Имаш диплома, а домът ни винаги е отворен за теб, докато стъпиш на крака. Но луксът свършва. Няма да финансирам бездействието ти.
Мартин скочи, лицето му гореше от яд. — Аз имам стандарти, татко. Имам приятели. Не мога да работя като обикновен чиновник за хиляда лева. Това е под достойнството ми!
— По-унизително е да разчиташ баща ти да плаща сметките ти, докато ти не правиш нищо — отвърна Стефан. — Това решение е окончателно.
Погледът на Мартин стана леден. — Ще съжаляваш — прошепна. Усмивката му се върна, но вече беше изкривена и зловеща. — Ще съжаляваш горчиво.
Мартин грабна якето си и излезе с трясък, от който чашите във витрината издрънчаха. Стефан остана в тишина, с болезнено стягане в гърдите.
Глава 2: Обаждането
Стефан не можа да заспи през нощта. Въртеше се в леглото, а думите на Мартин кънтяха в главата му. „Ще съжаляваш.“ Какво ли можеше да направи един разглезен мъж? Вероятно щеше да се разсърди за малко и после да се примири.
На сутринта небето беше сиво и мрачно. Стефан си направи кафе и излезе на верандата, опитвайки се да усети новото начало. И тогава телефонът звънна.
Обаждаше се Мая – приятелката на Мартин. Скромно момиче, което работеше в книжарница. Стефан я харесваше, макар че не разбираше напълно връзката ѝ със сина си.
— Ало? — отговори той.
— Стефан! Господи, Стефан! — Гласът ѝ беше изплашен, заглушен от плач. Дишаше накъсано, сякаш е тичала дълго.
— Мая, успокой се. Какво се е случило? Къде е Мартин?
— Той… той го направи! — хлипаше тя. — Опитах се да го спра, но ме заключи в банята. Едва сега излязох… Взе всичко!
Сърцето на Стефан замря. — Какво е взел? Обясни ми, моля те!
— Документите, Стефан! Нотариалните актове, всички папки от сейфа у вас. И… и личната ти карта, старата. Каза, че отива при нотариус. Че има пълномощно!
Светът на Стефан се преобърна. Сейфът. В него държеше всички документи за имотите, включително вилата на морето и апартаментите под наем – основният му пасивен доход. Но как, след като само той знаеше кода?
— Как е отворил сейфа? — извика Стефан, скачайки на крака.
— Снимал те е, докато отваряш сейфа. Видял е комбинацията. Стефан, урежда голям заем. Огромен! Ще ипотекира всичко!
Стефан затвори и се втурна към кабинета. Картината над сейфа беше разместена, а вратата зееше отворена – вътре вече нямаше нищо.
Нямаше време за паника. Трябваше да действа незабавно.
Глава 3: Сянката на лихваря
Адвокатската кантора на Петър се намираше в стара кооперация в центъра. Петър беше негов приятел и доверен адвокат още от студентските години. Когато Стефан влетя, целият мокър и пребледнял, Петър веднага разбра, че проблемът е сериозен.
— Блокирахме сметките, доколкото можахме — съобщи Петър, след като чу всичко. — Но ако вече има подписан договор за ипотека с фалшиво пълномощно… ситуацията е опасна.
— Как е възможно това? — Стефан удари по масата. — Аз не съм подписвал нищо!
— Това си е измама. Но докато съдът го признае, парите ще са изчезнали. А кредиторът… — Петър погледна документите от имотния регистър. — Не става дума за банка.
Стефан застина. — Кой тогава?
— Фирма, свързана с Асен „Колекционера“. Познаваш го – частни заеми с огромни лихви. Те не питат много, когато имотите струват милиони.
Асен. Име, което плашеше дори най-опитните бизнесмени. Този човек не съди длъжниците – той ги чупи.
— Мартин е взел половин милион евро — каза Петър тихо. — Срещу всичките ти имоти.
Стефан се отпусна на стола. Синът му не просто го беше обрал. Продаде живота на баща си на лихвари.
— Къде са парите сега? — попита Стефан, пресъхнал.
— Изпратени са по офшорна сметка. Мартин е изчезнал. Мая каза, че е напуснал още тази сутрин.
Телефонът на Стефан отново иззвъня. Номерът беше непознат.
— Г-н Стефанов? — гласът беше мазно-учтив, но заплашителен.
— Кой се обажда?
— Аз съм представител на новите ви партньори. Искахме да ви поздравим за успешната сделка. Синът ви е доста убедителен. Първата вноска по лихвата е дължима следващия петък. Знаем къде живеете.
Връзката прекъсна.
Глава 4: Скритият живот
Стефан не посмя да се върне у дома. Чувстваше, че къщата вече не е сигурно място, а капан. Отиде при сестра си Теодора – единствената, на която имаше изцяло доверие.
— Винаги ти казвах, че го глезиш — каза Теодора и му наля чай с треперещи ръце. — Но това вече е прекалено.
— Трябва да го намеря, Теди. Преди да похарчи парите или Асен да поиска още.
В стаята влезе Йоана, дъщерята на Теодора – студентка по право, пълна противоположност на Мартин – учи, скромна, наблюдателна.
— Вуйчо — седна до него тя. — Има нещо, което не знаеш за Мартин.
Стефан я изгледа уморено. — Какво би могло да е?
— Мартин не е просто безработен. Има… проблеми. Отдавна.
— Какви?
— Хазарт — прошепна Йоана. — Не само спортни залози. Онлайн покер, нелегални казина. Преди месец поиска да му стана поръчител по бърз кредит. Отказах. Тогава ми каза, че дължи на опасни хора. Ако не плати, ще го пребият.
Всичко започна да се подрежда. Арогантността на Мартин, постоянната нужда от пари, заплахата… Всичко това беше от страх и отчаяние. Парите не бяха за лукс, а за спасение.
— Знаеш ли къде може да се укрива? — попита Стефан.
— Има момиче… не Мая, друга. Лилия. Харесва скъпите подаръци. Мартин беше наел тайна квартира на нейно име, за да не разбереш.
В Стефан се надигна гняв, но и решителност. — Къде е този апартамент?
Йоана отвори лаптопа. — Не знам точния адрес, но знам профила ѝ. Често качва снимки. Виж тази гледка… Това е новият комплекс в „Бояна“.
Глава 5: Сблъсъкът
Стефан, заедно с двама охранители, препоръчани от Петър, стоеше пред вратата на луксозния апартамент. Сърцето му биеше учестено. Не беше човек на насилието, но сега ставаше дума за оцеляване.
Почукаха. Отговор не последва. Един от охранителите – едър, с белег на брадата – кимна и с един удар отвори заключената врата.
Вътре цареше хаос. По пода се търкаляха бутилки скъпо шампанско и дрехи навсякъде. На дивана седеше Лилия, видимо изплашена. Мартин бързо тъпчеше пачки в сак.
При вида на баща си Мартин пребледня. — Татко… не е това, което си мислиш.
Стефан прекрачи разбърканите банкноти. — Не е това, което си мисля?
0 Comments