Всичко започна от едно дребно петно. Обикновено, лепкаво петънце кафе върху бюрото на Мартин – не тежкото дъбово бюро, което заемаше централно място в офиса му в града, където управляваше успешния си строителен бизнес, а малкото, стилно орехово бюро в домашния им кабинет. Лилия въздъхна. Мартин все така забравяше да си слага подложка под чашата.
Тя грабна влажна кърпа от кухнята – просторна и светла стая, която самата тя бе проектирала – и започна да чисти. Бяха женени осем години: години, изпълнени с комфорт, споделени радости и усещане за сигурност, поддържано от кариерния напредък на Мартин. Той беше енергичен, харизматичен, винаги в центъра на събитията. Тя беше по-тиха, по-умерена. Преди Алекс да се появи, имаше обещаваща кариера като архитект. С раждането му, без особена драма, остави чертожната дъска, за да се посвети на сина им. Мартин настояваше: „Ти заслужаваш почивка, любов. Аз ще се погрижа за всичко.“
И наистина го правеше. Живееха в дом, какъвто повечето хора познават само от списания. В гаража винаги имаше две лъскави коли. Синът им беше ученик в най-престижното частно училище. Лилия никога не мислеше за финансови притеснения. Къщата беше тяхна, макар с голяма ипотека – но Мартин се шегуваше с това. „Дългът е просто инструмент за богатите, Лили.“
Докато търкаше петното, кърпата бутна мишката на лаптопа му. Екранът светна, излизайки от режим на заспиване. Мартин почти никога не заключваше домашния компютър. „Нямам тайни от теб,“ казваше винаги с онази усмивка, която разоръжава.
Замисли се да изключи екрана, но забеляза отворен прозорец на браузъра, сведен до малка лента долу. Логото ѝ беше непознато: стилизирано сърце, преплетено със знака за безкрайност. От любопитство натисна.
Светът ѝ се преобърна.
Не беше новинарски сайт или бизнес портал. Беше лъскава платформа за онлайн запознанства. „Срещни съдбата си“, гласеше банерът. „Само за успешни и сериозни хора.“
Сърцето ѝ удряше толкова силно, че надмина дори тиктакането на стенния часовник. Това трябваше да е някаква грешка. Може би Мартин правеше проучване за работа? Или пък приятел го е помолил за услуга?
Но в ъгъла светеше икона на профил със снимка.
Кликна.
Това беше самият Мартин. Снимка от миналото лято – от ваканцията им на яхта. С ленена риза, вятърът рошеше косата му, а очите му се смееха към слънцето – снимка, която тя самата беше заснела.
Под снимката стоеше име: „М. Вълк.“ И описание.
„Вдовец. Успешен предприемач, търсещ да открие отново любовта след трагична загуба. Ценя честността, амбицията и искрата в очите. Животът е твърде кратък, за да бъдем сами.“
Студена тежест заседна в стомаха на Лилия.
Вдовец.
Трагична загуба.
Прочете написаното отново и отново, но смисълът не се променяше. За този сайт и всички жени там, Лилия беше мъртва.
Тя седна на стола му, усещайки аромата на скъпия му парфюм. Отначало ѝ се прииска да повърне. После пожела да вдигне тежкия кристален държач за хартия и да строши екрана. След това ѝ мина мисълта да събуди Алекс и да избяга.
Но накъде? Всичко принадлежеше на Мартин – къщата, парите, колите. Дори животът ѝ, такъв какъвто го познаваше, беше изграден от него.
Тя затвори лаптопа с тихо, сухо щракване. Не, не беше моментът да крещи или да се разкрещи. Той вече я беше „погребал“. А мъртвите не викат. Мъртвите… планират.
Пръстите ѝ трепереха, но умът ѝ – архитектски, аналитичен, обучен да решава сложни задачи – започна да мисли хладнокръвно. Върна се в кухнята, наля си вода и опита да се успокои. Той я беше подценил. Сметнал я за толкова маловажна, че спокойно можеше да я „изтрие“ онлайн.
Извади своя лаптоп. Отвори браузъра и започна регистрация в същия сайт.
Трябваше ѝ име. Такова, което ще грабне вниманието му. Той търсеше „искра“. Щеше да я получи.
Избра снимка – не своя, а образ на жена, която беше всичко, което Лилия не бе: дръзка, леко провокативна, с тъмни очи и коса. Кадър от платен фотосток.
Записа се като „Искра“.
В описанието си написа: „Независима. Не търся усложнения, а истинска връзка. Впечатли ме.“
Отне ѝ около час да регистрира и верифицира профила си. После го намери. „М. Вълк.“ Пръстът ѝ застина над „Изпрати съобщение“.
Натисна.
„Здравей, Вълчо. Изглеждаш така, сякаш имаш история за разказване.“
Почти веднага получи отговор – сякаш е чакал.
„Здравей, Искра. Историята ми е тъжна. Жена ми почина преди година. Беше… всичко за мен. Сега се опитвам да продължа напред.“
Лилия почувства вълна на отвращение. Той беше в офиса си, на десетина километра, и си пишеше с „Искра“, докато жена му, която беше „всичко за него“, бършеше петна от кафето му.
Продължи да флиртува. Не беше приятно, но имаше и нещо опияняващо в това да държи контрола. Той разказваше открито за бизнеса, за „самотата на върха“, за нуждата някой да го „разбира“.
„Жена ми,“ написа той в един момент, „тя беше прекрасна, но не разбираше напрежението. Не разбираше амбицията. Беше… проста душа.“
„Мъртва“ и „проста душа“. Лилия затвори лаптопа. Отвращението отстъпи място на студен гняв. Това не беше просто изневяра – беше изтриване на същността ѝ.
Не го потърси тази вечер, нито следващата. Изигра ролята на перфектната съпруга – усмихната, внимателна, грижовна. А през деня, докато Алекс беше на училище, тя беше „Искра“, събирайки всяка негова лъжа и фантазия.
И междувременно започна да планира – спокойно, методично. Свърза се с адвокатска кантора, която се занимава с бракоразводни дела с големи имуществени интереси. Насрочи консултация за идната седмица. Тайно преглеждаше финансовите им документи, правеше копия, документираше активи.
Дните преминаваха в напрежение – сякаш живееше два живота. В единия беше грижовната съпруга в луксозен дом, в другия – „Искра“, която събира улики, и бъдеща разведена жена, работеща по стратегия.
Седмица след онова откритие, след пореден разгорещен чат с „М. Вълк“, в който той я канеше на среща, входната врата се отвори по-рано от обичайното.
Мартин се прибра. Лицето му беше сиво, напрегнато – липсваше обичайната изразителност. Не поздрави Алекс, който си играеше наблизо, а веднага се обърна към Лилия. Тя усети как кръвта ѝ застива.
Дали беше разбрал за „Искра“? Или за адвоката?
Той свали сакото си и го метна на стола, без да откъсва поглед от нея. Погледът му беше студен и изчислителен – нещо непознато.
Лилия замръзна.
Той се приближи. Сърцето ѝ за миг спря.
„Лилия,“ каза той с равен, заплашителен тон. „Ти ще…“
Глава 2
Дъхът ѝ секна. Времето се разтегли. Алекс вдигна глава, усетил напрежението.
„Мамо?“
Мартин не реагира. Погледът му остана прикован към Лилия, а гласът му стана по-тих, сякаш ще разкрие нещо тежко. „Ти ще… трябва да седнеш.“
Не викаше, не я обвиняваше. Изглеждаше сломен.
Лилия се отпусна на дивана, краката ѝ омекнаха. Всички сценарии – за „Искра“, за адвоката – се изпариха. Това беше нещо друго.
„Какво има, Мартин? Плашиш ме.“
Той прокара ръце през косата си – жест, който правеше само в краен случай. „Бизнесът,“ прошепна той. „Всичко. Всичко се срина.“
Тя премигна. „Какво? Но… проектът за новия комплекс – нали беше…“
„Проектът е мъртъв,“ прекъсна я остро. „Главният инвеститор се отказа. Днес. Без никакво предупреждение. Имаме неустойки, които…“ Поклати глава, сякаш не можеше да изрече сумата. „Свършено е, Лили. Напълно.“
Лилия се опита да възприеме новината. За Мартин строителният бизнес не беше просто работа – беше целият му свят.
„Но… винаги си бил внимателен. Нали имаме спестявания?“
Мартин се изсмя горчиво. „Спестявания? Всичко беше вложено обратно. Всичко. Вложих всеки лев в този проект. Кредитите… са огромни. Взех втори заем срещу къщата.“
Тя се разтрепери. „Втори заем? Без да ми кажеш?“
„Исках да те предпазя!“ извика, после смекчи тона си заради Алекс. „Мислех, че ще се справя. Мислех, че ще е нашият голям пробив. Стоян… партньорът ми… той ме убеди, че е сигурно.“
Стоян. Лилия никога не го беше харесвала – прекалено лъчезарен, твърде пресметлив.
„Мартин,“ каза тя, опитвайки се да запази самообладание, „колко е зле?“
Погледът му беше угаснал. „Зле е. Можем да загубим къщата. Можем да изгубим всичко.“
В този момент Лилия вече не виждаше „М. Вълк“, а изплашен човек, чиито свят се разпада. Почувства нещо неочаквано – съжаление.
През следващите часове той ѝ разказа всичко – за рисковите инвестиции, трупащите се дългове, отчаяните решения. Жонглирал е с кредити, прехвърлял плащания, залагал всичко на един проект.
А тя междувременно беше планирала развод. Беше наела адвокат, за да вземе половината… от какво? От дълговете?
Когато Алекс си легна, двамата останаха в тъмната всекидневна.
„Ще се справим,“ прошепна тя. Но дори
0 Comments