Колега от предишната ми работа ми подари лотариен билет.
Изтърках го.
Оказа се, че печеля десет хиляди лева.
След няколко дни той мина покрай мен и попита дали вече съм го изтъркал. Отговорих: „не“.
Продължи по пътя си.
Усетих как пулсът ми се ускорява рязко.
В този момент реших – когато отново дойде, ще кажа, че билетът не е печеливш.
Обърнах гърба на билета, за да проверя условията за осребряване, и тогава видях…
Името му.
Не беше написано с химикал или надраскано – беше отпечатано с дребен шрифт, там, където никога не съм гледал подробно. До кода, серията, сред онези малки букви, които обикновено подминаваме.
„Притежател: Мартин.“
Точно това беше човекът, който ми даде билета.
Първо замръзнах.
След това пребледнях – сякаш преди да осъзная, тялото ми вече знаеше: това не е просто подарък. Това е сигнал. Това е кука.
Ако я поема, измъкването ще бъде трудно.
Седнах на леглото, стискайки билета така силно, че се притесних да не се скъса. Все едно, ако го скъсам, всичко ще се върне назад.
Но нещата вече се бяха променили.
Десет хиляди лева не са богатство за цял живот, но за мен бяха глътка въздух. С тях щях да покрия три просрочени ипотечни вноски – онези, които всеки ден ми висяха над главата.
Но за мен имаха и друго значение.
Изкушение.
Най-опасното изкушение е онова, което идва, когато си мислиш, че вече няма изход.
Телефонът иззвъня.
Погледнах екрана, пулсът отново се ускори.
Мартин.
Не отговорих.
Оставих го да звъни сам.
Нека се чуди.
Нека не знае.
В този момент в главата ми се появи проста, но рискована идея: „Ще кажа, че билетът не печели. Ще го задържа. Ще го осребря. А после… ще решавам.“
Но „после“ рядко носи спокойствие.
„После“ има последствия.
Оставих телефона да спре сам. Тишината след това беше дори по-тежка от звънене.
Погледнах пак малкия текст на гърба на билета.
„Осребряване само срещу документ за самоличност на притежателя.“
Беше като затръшната врата пред мен.
Десет хиляди лева бяха близо, но тази стъпка не беше моя.
Тогава осъзнах нещо неприятно – една лъжа няма да стигне.
Ще трябва да създам цяла мрежа от лъжи.
И тя ще ме погълне.
Погледнах портфейла, личната си карта, снимката на човек със спокойна усмивка.
Вече не се чувствах така.
Тогава се чу ключът във входната врата.
Нямаше време да скрия нищо както трябва.
Влезе Даниела.
Жената, с която живеех.
С нея бях подписал ипотечния кредит.
Жената, която напоследък се прибираше все по-късно и по-тихо.
Тя остави чантата, събу обувките и ме погледна с поглед, който не задава въпроси, а просто проверява.
„Какво ти е?“
„Нищо.“
Приближи се, видя билета в ръката ми и присви очи.
„Какъв е този билет?“
Погледнах я, думите ми заседнаха.
Ако призная, ще започнат въпросите.
А въпросите ще доведат до още истини, за които не съм готов.
„Подарък от един човек от старата работа.“
„Изтърка ли го?“
Замълчах.
Пауза, дълга.
„Не.“
Втората лъжа.
Този път ми беше по-лесно.
И точно това беше най-страшното.
Даниела кимна, все едно не ѝ пука, и се запъти към кухнята.
„Ще си направя чай.“
Гласът ѝ беше равен, почти безразличен.
Твърде равен.
Все едно и тя крие нещо.
Тогава ми мина през ума – може би не само аз имам „печеливш билет“.
Може би и тя държи своя, макар и различен.
Останах на леглото, гледайки гърба ѝ, докато подреждаше чашите.
И си повторих наум една фраза, която щеше да ме преследва дълго:
Не ме питай.
Не ме питай, защото ако питаш, ще се разпаднем.
Глава втора: Човекът, който се върна
На следващия ден Мартин дойде.
Без обаждане, без съобщение.
Просто се появи пред сградата, където работех, сякаш там му е мястото.
Със същото яке от предишния офис и усмивка, която винаги ме караше да се чудя дали се шегува или ме проучва.
„Ей.“
„Ей.“
„Изтърка ли го?“
Казах си: спокойно. Кажи, че не печели. Кажи, че няма нищо.
Не ми остави време.
„Слушай…“ наведе се по-близо и снижи гласа си. „Снощи не можах да спя.“
„Защо?“
Усмивката му стана по-особена.
„Понякога човек се сеща за някои неща, нали?“
„Какви неща?“
Мартин ме гледаше, сякаш търси пролука.
„За билета.“
Дланите ми се изпотиха.
„Не съм го изтъркал.“
„Не лъжи.“
Това ме стресна.
Вече не си говорехме просто – беше разпит.
„Не лъжи“, повтори по-тихо, но и по-остро. „Познавам те. Ако не беше го изтъркал, щеше да си го забравил. А сега си напрегнат.“
„Имам си грижи.“
„Всички имаме.“
Изправи се, но остана наблизо.
„Ще ти кажа нещо, а ти ще отговориш честно.“
В този момент светът се стесни до разстоянието между нас.
„Билетът е на мое име“, каза сякаш е очевидно. „Знаеш ли го?“
Мълчах.
„Знаеш го“, кимна. „Затова лъжеш.“
И добави:
„И знаеш ли още нещо?“
„Какво?“
Приближи се още малко и каза:
„Не е просто билет.“
„Какво имаш предвид?“
Мартин се огледа и прошепна:
„Билетът е от пакет. Специални билети.“
„Какви специални?“
„Те не се продават на всеки.“
В този момент въздухът сякаш изчезна.
„Откъде ги имаш?“
Погледът му проблесна.
„Не ме питай.“
Същата фраза, този път изречена от него.
„Слушай“, продължи. „Има печалба, нали?“
Отново мълчах.
Усмихна се като човек, който вече знае.
„Добре. Ще го осребрим. Заедно.“
„Заедно?“
„Да. Аз ще покажа документ, ти ще вземеш парите, и… ще ги разделим.“
„Защо аз?“
Мартин ме изгледа внимателно.
„Ако аз го осребря, ще разберат. Ако ти – няма да стане веднага.“
„Кой ще разбере?“
Той прехапа устна.
„Има хора, които не приемат загуби.“
„Мартин… откъде е този билет?“
Усмихна се, но бездушно.
„Казах ти. Не ме питай.“
Тогава стигна до мен най-лошото – искаше да ме използва като лице за нещо, което не разбирам.
Да ме направи щит.
А ако щитът се счупи, ударът ще е първо за мен.
„Нямам билет“, казах.
Мартин се засмя тихо.
„Имаш.“
„Не.“
„Имаш.“
Миг.
„Внимавай“, каза. „Аз ти го дадох. Можех и да не ти го давам.“
„Какво значи това?“
Наведе се по-близо и прошепна:
„Дадох ти шанс. Сега ти ще ми дадеш шанс.“
И си тръгна.
Остана само ехото от стъпките и усещането, че вече съм въвлечен в история, която не съм избирал.
Когато се прибрах, Даниела не беше у дома.
Беше късно.
Звъннах ѝ.
Не вдигна.
Изпратих съобщение.
Отново нищо.
В кухнята чайникът беше празен, чашите измити.
На масата обаче имаше нещо.
Плик.
Без име.
Само моето.
Хартията беше отворена, сякаш ме кани да погледна вътре.
Разпечатка.
Банково извлечение.
Една дата.
Една сума.
Сума, която не е от нашите сметки.
Превод към чужда сметка.
От Даниела.
Прочетох го три пъти, преди да приема истината.
После чух ключа във вратата.
Тя влезе.
Когато ме видя с листа, пребледня.
Точно така – пребледня.
„Къде беше?“ – гласът ми прозвуча чуждо.
Даниела затвори вратата, без да отговори веднага.
„Кажи.“
Тя преглътна.
„Трябваше да… да оправя нещо.“
„Какво?“
Погледна ме и каза тихо:
„Не ме питай.“
Същата реплика.
Същото усещане.
Тогава разбрах: билетът не е единствената тайна.
Той е само началото.
Глава трета: Кредитът, който ни държеше за гърлото
На сутринта отидох до банката.
Не казах на Даниела.
Не задавах въпроси.
Не исках пак да чуя „не ме питай“.
В ума ми бяха само просрочените вноски, телефонните обаждания, писмата, заплахите за съд – онези, които звучат далечни, докато не почукат на вратата ти.
Седнах срещу служителката, опитвай
0 Comments