Баща ми си отиде изненадващо – беше само на 46 години и не успяхме да се сбогуваме.
Мачехата, с която прекарахме цели дванайсет години, не показа никаква емоция. На следващия ден тихо си събра нещата и напусна дома, взимайки със себе си сина си.
Дълго време не можех да простя тази студенина и усещането за предателство, които остави след себе си.
Шестнайсет години по-късно научих неочаквано, че мащехата ми е починала.
Малко след това синът ѝ се появи на прага ми. Погледна ме право в очите и тихо каза:
— Дойде време да разбереш истината…
Той стоеше на входа – вече възрастен, с посивели коси, но все още имаше същите черти като момчето, което познавах. Артем. След като напуснаха с майка му, почти не се чувахме. Тогава той беше на петнайсет, аз бях осемнайсет. Живеехме заедно, но така и не станахме близки.
— Може ли да вляза? – прошепна той, свел поглед надолу.
Поканих го без думи. Отидохме в кухнята, където все още стоеше старата снимка на баща ми – от риболов, с усмивка и въдица в ръка.
Артем седна, избърса длани в дънките си и извади от вътрешния си джоб пожълтял плик, на който имаше пощенско клеймо от юни 2009, малко след като баща ми си отиде.
— От майка ми е – каза. – Писала го е за теб, но тогава… не се е решила да ти го даде. Или може би не е искала. Преди да си тръгне, ме помоли да ти го донеса на всяка цена. Трябва да знаеш.
Поех плика с треперещи ръце. Почеркът ѝ беше стегнат и ясен, а отдолу пишеше: „За Кристина. Лично. Да не се отваря пред други“.
— Ще почакам в коридора – рече Артем и ме остави насаме със спомените.
Стоях с плика и се чудех дали да го отворя. В гърдите ми нарастваше тежест. Дали очаквах извинение, някакво признание или нещо различно?
Разпечатах го.
„Кристина,
Знам, че ме мразиш, и може би имаш право.Но щом четеш това, значи мен ме няма, а е настъпило време да узнаеш истината…“
Докато четях, всичко наоколо се размиваше. Потъвах в пластове реалност, пазени далеч от мен с години.
„Обичах баща ти. Не веднага, но после – истински. Ала той не беше свободен, когато се запознахме; все още бе с майка ти, макар да твърдеше, че между тях няма любов.Бях по-млада. Струваше ми се, че ако съм най-добрата, най-грижовната, ще заличa всичко останало.Той дойде при нас и доведе теб. Тогава беше бодлива тийнейджърка с очи като на майка си. Опитвах се – честно – да бъда поне приятел.
Но после се случи нещо, което промени всичко…“
Сърцето ми заби силно. Какво ли можеше да е толкова съдбоносно?
„Баща ти бе болен. Знаеше, но криеше – от всички, най-вече от теб.Бояше се, че няма да издържиш отново да изгубиш опора. Помоли ме да пазя тайната.Угасваше бавно и мъчително.Докато ти беше в института, обикаляхме болници под претекст на командировки; той минаваше химиотерапия.В последните месеци се промени – затвори се, гневеше се, отблъскваше.Почина в ръцете ми. Не плаках, не защото не ме болеше, а защото болката беше нямa.Ти ме гледаше като чужда. Не можах да обясня. Просто си тръгнах, взех сина си – той не издържаше омразата в очите ти.
Оставих ти обаче нещо, което баща ти искаше да получиш…“
В плика освен писмото имаше малък бронзов ключ с надпис „Библиотека“.
Разпознах го веднага – бе ключът за бащиния шкаф с книги, който отдавна стоеше в килера ми. След като преместих нещата му, не го бях отваряла.
Отключих шкафа с треперещи ръце. Зад книгите се оказа двойно дъно – скрита папка с медицински документи, епикризи и недовършени писма до мен. В тях баща ми разказваше, молеше за прошка, споменаваше своя страх и любов.
Плаках дълго, безшумно.
Артем се върна при мен.
— Знаеше ли? – попитах тихо, без да го погледна.
Той само кимна.
— Мама ми каза след погребението. Беше ми много трудно да разбера защо е премълчала, но… истина е, обичаше го. И теб – по свой начин, макар да не го вярваше.
— Тогава защо дойде? Само заради писмото?
Извади малка кутийка. Вътре имаше сребърен медальон с две снимки: от едната страна бяхме аз и татко, от другата – татко и Артем.
— Поръчал го е преди да си отиде. Искал е да го имаме двамата – двете си деца.
Замрях: той… ни беше нарекъл деца.
— Винаги мислех, че ме мразиш – прошепна Артем. – Сега разбирам: и двамата просто изгубихме баща си, всеки по своему.
Погледнах го. Вече не беше непознат. Беше просто различен.
— Да опитаме отначало? – попитах. – Без омраза. Без тайни.
Той се съгласи. За пръв път от години – се усмихна истински.
„Запечатаното писмо“ (част 2 от 4)
Стояхме в кухнята и пиехме чай. Беше необичайно спокойно, без упреци и обиди – само внимателни погледи и дълги мълчания.
— Мама много боледуваше в последните години – започна Артем. – Но ти не би могла да разбереш: криеше го. Когато усети края, ми каза: „Занеси писмото на Кристина, прости се за всичко“.
Не изпитах нито омраза, нито жал, а само празнота.
— Оставила ми е и още нещо за теб – каза той и ми подаде втори плик – копие от завещанието.
В завещанието мащехата ми бе оставила вилата – мястото, където с баща ми прекарахме най-щастливите си години.
— Не разбирам… – прошепнах.
— Каза, че ти обичаш тази къща най-много. Заслужаваш част от нея, за да се върнеш, да преживееш всичко и да… пуснеш миналото.
Още на следващия ден тръгнах натам. Вилата стоеше, сякаш ме чака – с обрасли пътеки и лющеща се боя, но беше все така позната и моя.
Вътре ухаеше на прах, минало и изсушени билки. В ъгъла бе сандъкът, където баща ми държеше албуми и писма.
На дъното намерих дневника на Людмила. В него се криеха съмнения, болка и страх: колко е трудно да си „втората жена“, да не бъдеш приета, да губиш любимия пред всички, без да можеш да скърбиш открито.
Четях и плачех. В тези страници срещнах истинската ѝ същност, а не сянката, която ме беше плашила.
„Знам, че Кристина мисли, че си тръгнах, защото не обичах. Но си тръгнах, защото не можех да гледам омразата ѝ; не успях да го спася. А той молеше да не ѝ казваме до край…“
Останах да пренощувам там. За първи път сама, под звездите, далеч от шума на града.
Сънувах баща си такъв, какъвто го помнех – с кадифена риза и мирис на огън.
— Прости, че не ти казах – прошепна. – Исках да живееш без страх.
Събудих се със сълзи в очите, но сърцето ми беше по-леко.
Финал (част 3 и 4 – по заявка)
В част 3 Кристина получава писмо от майка си, оставено при нотариус, а в част 4 открива още една тайна от родословието на баща си.
Част 3
Две седмици по-късно окончателно се преместих във вилата. Артем започна да идва по-често, носеше продукти, помагаше с ремонта. Разговаряхме спокойно, вече без напрежение между нас.
Един ден ми се обади непознат номер. Гласът отсреща беше официален:
— Добър ден, нотариус Мелников. Имаме завещание от майка ви, което трябва да получите.
Моята майка беше починала, когато бях на седем. В офиса ми връчиха папка и плик, с инструкция да го отворя, след като стана на 35.
„Кристина,Ако четеш това, значи си готова да узнаеш истината за нас.Мислеше, че Артем ти е чужд, ала вие сте родни – брат и сестра по баща…“
Светът се обърна. През
0 Comments