Денят тръгна съвсем нормално – нищо не подсказваше, че ще се случи нещо необичайно. Вторник като всички останали, същата маршрутка до гарата, и сивата светлина на сутринта над града. Докато се качвах във влака към центъра, ме обзе леко, но осезаемо безпокойство. Почувствах го като студен допир по гърба, сякаш някой невидим се промъкваше зад мен.
Вагонът беше почти празен, тъй като сутрешната тълпа вече се беше разпръснала. Настаних се до прозореца, чантата ми беше в скута, извадих телефона, за да дочета вчерашната статия. Влакът потегли тихо, леко се люлееше, а вратите се затвориха зад мен.
Още в първите минути усетих, че някой ме наблюдава. Този поглед беше натрапчив и тежък – не просто обичайно взиране, а усещане, че някой се опитва да проникне в мислите ми и да стигне до най-дълбокото ми „аз“.
Вдигнах очи.
Пред мен стоеше мъж, вероятно някъде около четиридесетте. Лицето му беше обикновено, почти незапомнящо се – нищо не го открояваше. Но очите му – те бяха мътни и втренчени, със странно настоятелен фокус. Не просто ме гледаше, а сякаш ме разглеждаше внимателно – като предмет, който предстои да бъде оценен. Или нещо по-зловещо.
Отместих поглед и се престорих, че чета, но усещането за наблюдение само се засили.
Минутите се точеха бавно, изпълнени с напрежение. Инстинктивно усещах, че има причина да съм нащрек. Надявах се да си въобразявам, че той гледа някъде другаде – през мен или към телефона си.
Но не беше така. Погледът му продължаваше да се забива право в мен – почти без да мигне.
Усетих как ме побива студ. Прибрах ръкавите си и стегнах шалчето, сякаш се опитвах да се скрия зад него.
В мен се надигна гъст, неприятен страх.
Понякога хората наистина се заглеждат един в друг – случва се. Някой се замисля, друг се опитва да разпознае лице, трети просто сравнява с някого познат.
И на мен ми се е случвало и преди.
Но този път беше различно.
Този поглед беше целенасочен, имаше нещо, което кара човек да иска да се облегне на стена за сигурност зад гърба си.
Престорих се, че търся нещо в чантата си – всъщност просто криех очите си от него.
Онова усещане, че ме пронизва с поглед, не ме напусна.
Чувах дишането му – тежко и равномерно. Макар че между нас имаше цял коридор, сякаш беше твърде близо.
Когато влакът забави на следващата спирка, без да се замислям, грабнах чантата и станах – реших да сляза по-рано. Просто исках да се махна и да не остана срещу него още половин час.
Щом вратите се отвориха, почти изскочих навън.
Влажният пролетен въздух ме удари в лицето и за пръв път от няколко минути успях да си поема дъх нормално.
Почувствах странно, рязко облекчение – сякаш току-що бях избягала от хищник.
Обърнах се към влака, когато потегли, и сърцето ми отново се сви.
Мъжът още стоеше там и гледаше право към мен.
До самия край.
Докато влакът не изчезна зад завоя.
Останах на празния перон, стискайки дръжката на чантата си толкова силно, че пръстите ми побеляха.
“Може би си въобразявам” – опитах се да се убедя. “Просто някакъв странник. Нищо специално. Случва се”.
Тръгнах към изхода на гарата, извадих телефона си, за да изпратя на съпруга ми обичайното “Пристигнах”, но преди да го натисна, апаратът завибрира.
Мъжът ми се обаждаше.
Говореше с онзи специфичен, напрегнат тон, който използва само когато нещо се случва или е много притеснен.
— Да? — вдигнах телефона до ухото си. — Какво има? Защо…
Той не ме изчака да довърша.
— ТИ БЯХА В ТОЗИ ВЛАК?! — гласът му беше пресекващ и почти хриптящ, сякаш тичаше или викаше едновременно.
Коленете ми омекнаха.
— В кой… току-що слязох. На “Източна”. Защо…
— ВЕДНАГА СЕ ВЪРНИ НА СПИРКАТА! — извика той толкова силно, че едва не изпуснах телефона. — СПЕШНО! Ти… ти… Боже, върни се! Бързо!
Замръзнах на място.
— При мен какво?..
В този момент връзката прекъсна с остър, тежък шум – сякаш линията падна или микрофонът беше затворен.
Секунди наред слушах само празен шум, а после връзката се разпадна напълно.
Екранът угасна. Останах сама на празния перон със сърце, което биеше силно в слепоочията ми.
При мен… Какво?
Какво е видял? Какво се е случило? Защо беше толкова изплашен?
Огледах се.
Гарата изглеждаше почти пуста.
Само един служител в жълта жилетка се движеше по перона, а възрастна жена ровеше в чантата си близо до турникетите.
Всичко изглеждаше наред.
Нямаше нищо, което да оправдае такава реакция от страна на съпруга ми.
Седнах на една пейка и се опитах да се успокоя, докато студените дъски притъпяваха треперенето в краката ми.
Опитах да се свържа с него отново.
Абонатът беше недостъпен.
Стиснах зъби.
Ръцете ми леко трепереха.
Нещо определено не беше наред.
Твърде нещо.
Може би трябваше веднага да си извикам такси и да се прибера. Или поне да се преместя на по-оживено място.
Но думите му – “ВЕДНАГА се върни на спирката!” – не ми даваха мира.
А вече съм на спирката.
Къде да се върна точно? На перона? Или в сградата на гарата? Да потърся служител?
И какво ли означаваше онова “ти…”?
При мен какво?
Дали не съм пропуснала нещо? Или има някаква опасност? Проблем с документи? Или пък е свързано със здравето ми?
Преглътнах нервно.
Дали е видял нещо в новините?
Възможно ли е нещо да се е случило с моя влак?
Но аз слязох по-рано…
Онзи странен, неприятен мъж…
Не, това е абсурдно.
Мъжът ми не знае за него.
Съвпадение е.
Просто случаен пътник.
Опитах пак да се обадя.
Отново – тишина.
Изправих се, усещайки напрежение в слепоочията.
Тръгнах към сградата на гарата, решена да вляза вътре – там все пак има хора, камери и охрана.
Но спрях на входа.
В гърдите ми отново се появи онова усещане – някой ме гледа.
Обръщам се.
Нищо.
Но усещането не си отиваше.
Какво става?..
⸻
Върнах се на перона.
Този, откъдето слязох само преди пет минути.
Сега изглеждаше различен – прекалено тих, сякаш времето е спряло.
Не бях изминала и няколко крачки, когато чух:
— Момиче… ей, момиче!
Служителят в жълтото яке – мъж на около петдесет с уморено лице и поглед, който подсказваше дългогодишна работа с хора, се приближи бързо към мен.
— Ти не беше ли тази, която слезе от влака току-що? — посочи натам, откъдето потегли влакът.
— Да, — кимнах бавно. — Защо?
Той се поколеба, сякаш премисляше как да започне.
Накрая каза:
— Теб търсят. Началникът на станцията ми се обади току-що. Каза да не те изпускам, ако те видя.
— Какво? — попитах изумена. — Кой ме търси?
Служителят се почеса по врата, изглеждайки леко нервен.
— Мъжът ти. Преди пет минути. Обади се, пита дали си слезла от влака. Крещеше толкова, че едва разбрах. Каза да останеш тук, докато дойде.
В гърдите ми се разля студена вълна.
— Каза ли… защо?
Служителят замълча за момент, след което отговори с несигурност:
— Каза, че имаш… ем… — направи жест с ръце, сякаш не намираше точната дума — нещо. Или че ти се е случило нещо. Не разбрах напълно.
Тези думи ме напрегнаха още повече.
Имаш…
Случи се ти…
Каквото и да е, звучеше объркващо и страшно.
Пак взех телефона.
Отново – “недостъпен”.
Служителят се поколеба и добави:
— Ако ти трябва помощ… ако ти се е случило нещо… — каза тихо, почти съчувствено.
В този момент усетих.
Не видях – просто усетих.
Как някой ме наблюдава отзад.
Невидим, студен поглед се закачи на врата ми.
Рязко се обърнах.
В далечния край на перона, замъглено, стоеше онзи мъж.
Същият, когото видях във влака.
Който избягвах с погледа си.
Сега стоеше неподвижно, като изсечен от камък, и ме гледаше право в очите.
— По дяволите… — прошепнах, почти без звук.
Служителят забеляза реакцията ми и също се обърна.
Но мъжът беше изчезнал.
Все едно изобщо не е бил там.
— Какво видя? — попита служителят, наблюдавайки ме внимателно.
Не знаех как да обясня.
Как да кажа, че някой току-що ме е наблюдавал?
Този мъж.
Който какво?
Преследва ме?
Или си въобразявам?..
Тогава телефонът завибри отново.
Мъжът ми.
Веднага вдигнах:
— Ало! Къде си?! Какво става?! Какво означава…
Той ме прекъсна с вик:
— Ти падна ли, или не?!
— Какво?
— Кажи, падна ли?! Удря ли се?! Главата боли ли те?! Кървиш ли
0 Comments