Тази сутрин беше точно така. Нищо необичайно. Обикновен вторник, обикновена маршрутка за станцията, обикновена сива светлина на небето

Денят започна съвсем обикновено – нищо не подсказваше, че ще има нещо необичайно. Беше вторник като всички останали, пак същата маршрутка до станцията, пак сивото утро над града. Качих се във влака към центъра и внезапно ме заля леко, но осезаемо безпокойство, сякаш някой невидим прокара студен пръст по гърба ми.

Във вагона имаше малко хора, сутрешният наплив вече беше отминал. Настаних се до прозореца, сложих чантата в скута си и взех телефона, за да довърша вчерашната статия. Влакът потегли плавно, леко се люлееше, а вратите тихо се затвориха.

Почти веднага усетих нечий поглед. Този поглед беше натрапчив, тежък – не беше просто любопитство, а усещане, че някой се опитва да проникне дълбоко в мислите ми, да разбере кой съм отвътре.

Вдигнах очи.

Срещу мен стоеше мъж, вероятно на четиридесет години, може би малко повече. Лицето му беше съвсем обикновено, нищо запомнящо се – без каквито и да е отличителни черти. Но очите – те бяха мътни и втренчени, с прекалено силен фокус. Не просто ме гледаше, а сякаш преценяваше – като човек, който оглежда нещо внимателно преди да реши.

Отместих погледа си и се направих, че продължавам да чета, но усещането, че ме наблюдава, стана още по-силно с всяка минута.

Времето се точеше бавно, с напрежение във въздуха. Вътрешно усещах, че нещо не е наред – онзи инстинктивен сигнал за тревога. Надявах се да си въобразявам, че гледа през мен или към нещо друго.

Но не беше така. Погледът му не се отместваше от мен, не мигаше, не се разконцентрираше.

Почувствах хлад. Навлякох ръкавите си и пристегнах шалчето, сякаш исках да се скрия зад него.

Вътре в мен се промъкна гъст, неприятен страх.

Понякога хората наистина се заглеждат един в друг – случва се. Някой се замисля, друг сравнява с познат, трети просто гледа в една точка.

И преди ми се беше случвало.

Но този път беше различно.

Този поглед беше целенасочен, имаше нещо, което те кара да искаш да се облегнеш на нещо стабилно зад гърба си.

Започнах да търся нещо в чантата си, уж случайно, а всъщност криех очите си от него.

Чувството, че ме пронизва с поглед, не ме напускаше.

Чувах дишането му – равномерно, тежко. Въпреки че между нас имаше цял коридор, ми се струваше твърде близо.

Влакът намали скорост на следващата спирка. Хванах чантата и се изправих почти автоматично – реших да сляза по-рано, само и само да не остана още половин час срещу този човек.

Щом вратите се отвориха, излязох почти на бегом.

Влажният пролетен въздух ме лъхна по лицето и за първи път от няколко минути си поех дъх свободно.

Изпитах странно, рязко облекчение, като след бягство от хищник.

Но когато влакът потегли и обърнах поглед към прозорците, усетих как сърцето ми се свива отново.

Мъжът все още си стоеше там и ме гледаше право в очите.

До последния миг.

Докато влакът не изчезна зад завоя.

Останах на празния перон, стискайки презрамката на чантата толкова силно, че пръстите ми побеляха.

“Може би си въобразявам” – опитах да се убедя. “Просто странен човек. Нищо особено. Случва се”.

Тръгнах към изхода на станцията, извадих телефона, за да напиша на съпруга си обичайното “Пристигнах”, но преди да го докосна, телефонът завибрира.

Обаждаше се мъжът ми.

Говореше с онзи специфичен, напрегнат тон, който използва само ако е станало нещо важно или е много притеснен.

— Да? — вдигнах телефона до ухото си. — Какво става? Защо…

Той ме прекъсна.

— ТИ БЯХА В ТОЗИ ВЛАК?! — гласът му беше пресекващ и почти хриптящ, сякаш тичаше, викаше и се задъхваше.

Коленете ми омекнаха.

— В кой… в този? Току-що слязох. На “Източна”. А какво…

— ВЕДНАГА СЕ ВЪРНИ НА СПИРКАТА! — извика толкова силно, че едва не изпуснах телефона. — СПЕШНО! Ти… ти… Боже, просто се върни! Бързо!

Останах на място.

— При мен какво?..

В този момент връзката прекъсна с остър, тежък шум – сякаш линията падна или той затвори микрофона.

Няколко секунди чувах само празен шум, после връзката се разпадна.

Екранът угасна. Останах сама на празния перон, със сърце, което биеше в слепоочията ми.

При мен… Какво?

Какво е видял? Какво се е случило? Защо е толкова изплашен?

Огледах се.

Станцията изглеждаше почти пуста.

Само един служител с жълт жилет се разхождаше по перона, а възрастна жена ровеше в чантата си до турникетите.

Всичко наоколо изглеждаше нормално.

Нищо не подсказваше за такава реакция от съпруга ми.

Седнах на една пейка и се опитах да се успокоя, докато студеният допир на дървените дъски притъпяваше треперенето в краката ми.

Опитах да се свържа с мъжа си отново.

Абонатът беше извън обхват.

Стиснах зъби.

Ръцете ми леко трепереха.

Явно нещо не е наред.

Твърде нещо.

Може би трябваше веднага да извикам такси и да се прибера вкъщи. Или поне да отида на по-оживено място.

Но думите му – “ВЕДНАГА се върни на спирката!” – не излизаха от главата ми.

Вече съм на спирката.

Къде да се върна? На самия перон, в сградата на гарата, при служителя?

И какво ли означаваше “ти…”?

При мен какво?

Дали не съм изпуснала нещо? Или има някаква опасност? Проблем с документи? Или пък нещо със здравето ми?

Глътнах нервно.

Дали е видял нещо по новините?

Възможно ли е нещо да се е случило с моя влак?

Но аз слязох по-рано…

Онзи странен, неприятен мъж…

Не, това е абсурд.

Мъжът ми не знае нищо за него.

Съвпадение е.

Просто случаен пътник.

Опитах пак да му се обадя.

Пак – тишина.

Изправих се, усещайки напрежение в слепоочията.

Тръгнах към сградата на станцията, решена да се скрия вътре – където има повече хора, камери, охрана.

Но спрях още на входа.

Пак се появи онова чувство – някой ме наблюдава.

Обръщам се.

Нищо.

Но усещането остана.

Какво става?..

⸻

Върнах се на перона.

Този, откъдето слязох преди пет минути.

Сега всичко там ми изглеждаше по-различно – твърде тихо, като че ли времето е застинало.

Не бях изминала и няколко крачки, когато чух:

— Момиче… ей, момиче!

Беше служителят с жълтото яке – към петдесетгодишен, с изморено изражение и поглед на човек, работил с хора прекалено дълго.

Той се приближи към мен доста бързо.

— Ти не беше ли тази, която слезе от влака току-що? — посочи посоката, в която замина влакът.

— Да, — кимнах бавно. — Защо?

Пое си дъх, сякаш се чудеше откъде да започне.

Накрая каза:

— Теб търсят. Началникът на станцията ми се обади току-що. Каза ми да не те изпускам, ако те видя.

— Какво? — попитах вцепенена. — Кой ме търси?

Служителят се почеса по врата, изглеждайки притеснен.

— Мъжът ти. Преди пет минути. Обади се, пита дали си слязла от влака. Крещеше толкова, че едва разбрах. Каза да останеш тук, докато дойде.

Студ премина през гърдите ми.

— Каза ли… защо?

Служителят замълча, после отговори колебливо:

— Каза, че имаш… ем… — направи жест с ръце, сякаш търсеше думата — нещо. Или че ти се е случило нещо. Не разбрах напълно.

Тези думи разклатиха нервите ми.

Имаш…

Случи се ти…

Каквото и да е, беше неясно, но стряскащо.

Отново взех телефона.

Пак – “недостъпен”.

Служителят се поколеба и добави:

— Ако имаш нужда от помощ… ако нещо ти се е случило… — говореше тихо, почти съчувствено.

В този момент го усетих.

Не го видях – просто почувствах.

Как някой ме гледа отзад.

Студен, невидим поглед се залепи за врата ми.

Рязко се обърнах.

В далечния край на перона, замъглено, стоеше същият мъж.

Същият, който беше срещу мен във влака.

Който отбягвах по всякакъв начин.

Стоеше неподвижно, като изсечен от камък, и ме гледаше право в очите.

— По дяволите… — прошепнах почти без глас.

Служителят видя реакцията ми и също се обърна.

Но мъжът вече го нямаше.

Все едно никога не е бил там.

— Какво видя? — попита служителят, гледайки ме напрегнато.

Не знаех как да го обясня.

Как да кажа, че някой току-що ме е наблюдавал.

Този мъж.

Който какво?

Преследва ме?

Или си въобразявам?..

Тогава телефонът пак завибрира.

Беше мъжът ми.

Веднага вдигнах:

— Ало! Къде си?! Какво става?! Какво означава…

Той ме прекъсна с писък:

— Ти падна ли, или не?!

— Какво?

— Кажи, падна ли?! Удари ли се?! Главата боли ли те?! Кървиш