Бивш колега веднъж ми донесе лотариен билет като подарък.
Изтърках го.
Оказа се, че печеля десет хиляди лева.
След време той дойде и ме попита дали съм го изтъркал, а аз му отговорих: „не“.
Той си тръгна.
Сърцето ми биеше учестено.
Реших, че ако отново попита, ще кажа, че билетът не е печеливш.
Обърнах билета, за да разбера как се изплаща печалбата, и там ме посрещна изненада…
Името му.
Не написано на ръка, а отпечатано в малки букви – до кода, до серията, в онзи дребен текст, който винаги съм пропускал.
„Притежател: Мартин.“
Това беше името на човека, който ми подари билета.
Първо замръзнах.
След това усетих студена вълна – вътрешно вече знаех: този билет не беше просто жест, а нещо като капан. Примамка.
Ако се вържа, измъкване няма да има.
Седнах на леглото, държейки билета толкова силно, че почти го разкъсах. Сякаш, ако го унищожа, нещата ще се върнат назад.
Но вече всичко беше различно.
Десет хиляди лева не са състояние, но за мен… това означаваше спасение. Това бяха просрочените вноски по кредита, които не ми даваха покой.
И още нещо.
Изкушението.
А най-опасното изкушение идва точно, когато си сигурен, че нямаш изход.
Телефонът иззвъня.
Погледнах екрана – и отново усетих как пулсът ми се ускорява.
Мартин.
Не вдигнах.
Нека звъни.
Нека се чуди.
Нека не разбере.
В ума ми се появи рискована мисъл: „Ще кажа, че не е печеливш. Ще го задържа. Ще го осребря. После… ще мисля.“
Но „после“ не идва безпроблемно.
„После“ носи последствия.
Оставих телефона да звъни, докато сам спре. Последвалата тишина беше още по-натрапчива.
Погледнах билета отново, за да проверя ситния шрифт.
„Осребряване само срещу документ за самоличност на притежателя.“
Сякаш някой затвори вратата под носа ми.
Десет хиляди лева бяха на една ръка разстояние, но не можех да ги взема аз.
В този момент ме заля неприятното усещане, че лъжата няма да спре само до една.
Ще трябва да се добавят още и още лъжи.
А те ще ме затрупат.
Погледнах портфейла, личната си карта, снимката, на която се усмихвам безгрижно.
Вече не бях този човек.
Изведнъж чух ключ във вратата.
Нямаше време да скрия нищо.
Влезе Даниела.
Жената, с която споделях живота си.
Жената, с която заедно изтеглихме кредита.
Жената, която напоследък се прибираше все по-тихо и късно.
Остави чантата, събу обувките и ме погледна с онзи внимателен поглед.
„Какво ти е?“
„Нищо.“
Дойде по-близо, видя билета в ръцете ми и очите ѝ се присвиха.
„Какъв е този билет?“
Погледнах я, но думите ми заседнаха в гърлото.
Ако кажа истината, ще ме залее порой от въпроси.
А тези въпроси могат да извадят неща, които не искам да излязат.
„Подарък от колега от предишната работа.“
„Изтърка ли го?“
Пауза.
Дълга пауза.
„Не.“
Втората лъжа.
И този път ми се получи по-лесно.
Това беше най-плашещото.
Даниела кимна, сякаш всичко е наред, и отиде в кухнята.
„Ще си направя чай.“
Гласът ѝ беше спокоен.
Твърде спокоен.
Може би и тя криеше нещо.
Тогава ме прониза мисълта: може би и тя има свой билет… но от друг вид.
Гледах я как подрежда чашите.
И си повтарях едно изречение, което щеше да ме преследва още дълго:
Не ме питай.
Не ме питай, защото ако питаш, ще се счупим.
## Глава втора: Човекът, който се върна
На следващия ден Мартин се появи.
Не се обади, не писа предварително.
Просто стоеше пред офиса, все едно му е мястото там.
Със старото яке от предишната работа и същата загадъчна усмивка, която винаги ме е обърквала.
„Ей.“
„Ей.“
„Изтърка ли го?“
Опитах се да се овладея. Мислех да кажа „нищо не излезе“. Да излъжа.
Но той не ми даде възможност.
„Слушай…“ наведе се към мен и зашепна. „Снощи не можах да спя.“
„Защо?“
Той се усмихна странно.
„Понякога човек си спомня разни неща, нали?“
„Какви неща?“
Мартин ме гледаше, сякаш търси слабост.
„За билета.“
Дланите ми се изпотиха.
„Не съм го изтъркал.“
„Не лъжи.“
Това ме разтърси.
Изведнъж разговорът стана разпит.
„Не лъжи“, повтори той по-тихо, но категорично. „Познавам те. Ако не беше го изтъркал, щеше да си забравил. А ти… изглеждаш напрегнат.“
„Имам си главоболия.“
„Всички имаме.“
Той се изправи, но остана близо до мен.
„Ще ти кажа нещо, а ти ми отговори искрено.“
В този миг всичко се свеждаше до разстоянието между нас.
„Билетът е на мое име“, каза той, сякаш е очевидно. „Знаеш ли го?“
Мълчах.
„Знаеш“, кимна той. „Затова лъжеш.“
После добави:
„И знаеш ли още нещо?“
„Какво?“
Той се приближи и прошепна:
„Не е просто билет.“
„Какво значи това?“
Мартин се огледа и каза тихо:
„Билетът е от специален пакет. От специални билети.“
„Какви специални?“
„Такива, които не се продават на всеки.“
Усетих, че въздухът в стаята се променя.
„Откъде ги имаш?“
Погледът му блесна.
„Не ме питай.“
Пак същата фраза, този път от него.
„Слушай“, продължи Мартин. „Има печалба. Нали?“
Мълчах.
Той се усмихна, сякаш вече знае всичко.
„Добре. Ще направим така: ще го осребрим. Заедно.“
„Заедно?“
„Да. Аз давам документ, ти взимаш парите и… делим.“
„Защо аз?“
Мартин ме гледаше втренчено.
„Ако аз го осребря, ще се забележи. А при теб… няма да стане веднага.“
„Кой ще разбере?“
Той замълча за секунда.
„Някои хора не обичат да губят.“
„Мартин, откъде е този билет?“
Той се усмихна празно.
„Казах ти. Не ме питай.“
Тогава осъзнах най-страшното – Мартин иска да ме направи лице на нещо, което не разбирам.
Да ме използва като прикритие.
А ако прикритието се разпадне, първи пострадваш ти.
„Нямам билет“, казах.
Мартин се засмя тихо.
„Имаш.“
„Не.“
„Имаш.“
Миг.
„Внимавай“, каза той. „Аз ти го дадох. Но можех и да не го дам.“
„Какво значи това?“
Той се наведе и добави:
„Значи, че съм ти дал шанс. Сега ти ще ми дадеш шанс.“
И си тръгна.
Останаха само стъпките му и усещането, че съм попаднал в чужда игра.
Когато се прибрах, Даниела липсваше вкъщи.
Часовникът показваше късно.
Опитах да звънна.
Не отговори.
Писах ѝ.
Пак тишина.
В кухнята чайникът беше празен, чашите – подредени.
На масата стоеше плик с моето име.
Вътре имаше сгънат лист.
Отворих го.
Банково извлечение.
Дата.
Сума.
Сума, която не беше от нашата сметка.
Сума, преведена към чужд акаунт.
От Даниела.
Прегледах няколко пъти, докато осъзная какво виждам.
После чух ключа във вратата.
Тя се появи.
Видя ме с листа и побледня.
Точно така.
Побледня.
„Къде беше?“ – гласът ми не звучеше като мой.
Даниела затвори вратата, без да отговаря на момента.
„Отговори.“
Преглътна.
„Трябваше да… да оправя нещо.“
„Какво?“
Тя ме погледна и каза тихо:
„Не ме питай.“
Същата фраза.
Същото усещане на горчивина.
Тогава разбрах: билетът не беше единствената тайна.
Това бе само началото.
## Глава трета: Кредитът, който ни стискаше за гърлото
На следващата сутрин отидох до банката.
Не казах на Даниела.
Не попитах.
Не исках отново да чувам „не ме питай“.
В мислите ми се въртяха само закъснелите вноски, обажданията, писмата, заплахите със съд – неща, които звучат далечно, докато не почукат на вратата.
Седнах срещу служителката и се опитах да изглеждам спокоен.
Тя гледаше монитора, хвърляше ми погледи, сякаш ме познава.
„Имате просрочие.“
„Знам
0 Comments