Преди да си тръгна, старателно изчистих апартамента. За мен това не беше просто задължение, а по-скоро нещо като ритуал. С всяко забърсване на праха усещах как изчезват и част от спомените ми, а когато изхвърлях стари вещи, се разделях с парченца от изминалото време, което съм прекарал тук. Три години не изглеждат много, но ако за първи път живееш сам като студент, това е цяла епоха. Тези стени помнеха всичко – безсънни нощи преди изпити, тихи вечери с книга, от време на време шумни събирания с приятели и онова чувство на празнота след раздялата с Михаела, което още сякаш се усещаше в стаята.
Чистих детайлно, почти на ръба на обсесията. Премахнах загорелите петна от фурната, останали от предишната наемателка. Излъсках прозорците до такава степен, че отсрещната сграда сякаш беше на една ръка разстояние. Дори свалих абажурите, за да ги избърша от прах – нещо, което едва ли би направило впечатление на хазяина. Всичко това не беше за някой друг, а за мен самия. Исках да оставя апартамента по-добър, отколкото го заварих – като затваряне на една глава точно преди да отворя следващата, още по-непозната.
Новото ми начало беше малко студио, почти като кибритена кутийка, в покрайнините на града – купено с ипотека, която щеше да тежи върху мен още десетилетия. Като студент по архитектура, не можех да пропусна иронията – мечтаех за простор и светлина, а се оказах в жилище, което е в разрез с всичко, което изучавам. Такова беше положението. Студентският заем ми висеше над главата, а наемът – макар и поносим – си беше разход без перспектива. Поне ипотеката беше вложение, или поне това си повтарях.
Докато почиствах стената зад леглото, забелязах, че една дъска на перваза се движи свободно. Лесно я извадих и видях тясна пролука между нея и стената. Вътре, покрита с прах, намерих малка метална флашка – сребриста, без никакви надписи. Вероятно беше останала от предишната наемателка, дъщерята на хазяина, която според слуховете е напуснала изненадващо преди няколко години. Замислих се дали не носи сантиментална стойност. Вместо да я изхвърля, я оставих на видно място в кухнята, така че следващият да я забележи.
Поставих перваза обратно. Последният ми поглед към празната стая беше странен – малко носталгия, малко облекчение. Миришеше на почистващ препарат и на ново начало. Взех последния кашон и излязох, този път дори не се обърнах назад.
Глава 2: Неочакваният разговор
В новото студио цари пълен хаос – кашони, мебели за сглобяване, миризма на боя и куп недовършени идеи. Целият ден премина в разнасяне и подреждане, докато не усетих умората в ръцете си. Седнах на пода, облегнат на кашон с надпис „Книги – архитектура“, ядях филия с лютеница, когато телефонът иззвъня. Появи се непознат номер. Обикновено не вдигам, но този път нещо ме накара да го направя.
— Ало? — казах, докато още дъвчех.
— Симеон, здравейте. Обажда се Горан, вашият бивш хазяин.
Гласът му беше спокоен и уверен – веднага се изправих, сякаш ме виждаше.
— Добър вечер, господин Горан. Има ли нещо с апартамента?
Очаквах някаква забележка – може би за пропуснато петно или нещо счупено.
— Напротив — отвърна той с нотка изненада. — Всъщност затова се обаждам. Днес бях в апартамента. Благодаря ви. Никога не съм получавал жилище в такова състояние. Повечето наематели оставят след себе си бъркотия. Вие сте го излъскали.
Похвалата ме накара да се почувствам малко неловко.
— Няма нищо. Така трябваше да бъде.
Настъпи кратка пауза, чуваше се само леко пращене по линията. Мислех, че ще ми пожелае приятна вечер, но той продължи, вече звучеше по-сериозно, почти напрегнато.
— И тогава, съвсем неочаквано, каза: ‘Значи ти си бил…’
Замълча. Думите му увиснаха във въздуха, пълни със смисъл, който не разбирах. Сърцето ми прескочи. Дали намекваше, че аз съм повредил нещо, или че има оплакване от съседите?
— Моля? Не ви разбрах — казах тихо.
— Симеон, може ли да се видим? Това не е за по телефона. Важно е. Утре, в десет сутринта, в офиса ми. Ще ви изпратя адреса. Моля ви, не отказвайте.
Гласът му беше толкова настоятелен, че не можех да кажа „не“ – звучеше почти като команда.
— Д-добре — съгласих се, без да знам в какво се забърквам.
След разговора останах застинал сред кашоните. Филията с лютеница стоеше забравена в ръката ми. „Значи ти си бил…“ – тази недовършена реплика не ми излизаше от главата и само засили тревогата ми.
Глава 3: Светът на Горан
Адресът, който получих, беше в една от онези модерни стъклени сгради в центъра, които като архитектурен студент винаги критикувах за бездушието им, но в същото време се възхищавах на мащаба им. Офисът се намираше на последния етаж. Асансьорът се движеше безшумно, а с всяко изкачване усещах как ежедневието ми – изпити, ипотека – остава някъде долу.
Посрещна ме млада асистентка и ме поведе през дълъг коридор с мек килим, който заглушаваше стъпките. Кабинетът на Горан беше огромен, с прозорци от пода до тавана и панорамна гледка към града. За момент се почувствах малък, сякаш съм попаднал в свят на великани.
Горан стоеше до прозореца, обърнат с гръб. Изглеждаше по-висок, отколкото го помнех от срещите ни за договора. Беше с елегантен костюм, но в стойката му личеше умора. Когато се обърна, лицето му беше на човек, който рядко се усмихва искрено. Очите му излъчваха умора и бяха набраздени с фини бръчки.
— Симеон, благодаря ти, че дойде. Седни, моля те.
Показа ми едно от кожените кресла пред масивното бюро. На бюрото имаше само лаптоп и нещо, което веднага разпознах – сребристата флашка, която намерих.
Сърцето ми се сви. Очевидно ставаше дума за нея.
— Това ваше ли е? — попитах, за да наруша тишината.
— Не е мое. На дъщеря ми Лилия е. Тя живя в апартамента преди теб.
Кимнах.
— Предположих. Оставих я на плота в кухнята.
Горан седна срещу мен, сплете пръсти и се наведе напред, гледайки ме внимателно.
— Не е важно чия е, Симеон. Въпросът е къде точно я намери. Опиши ми подробно.
Разказах как намерих разхлабения перваз, описах празнината и праха. Докато споделях, изражението му ставаше все по-напрегнато. Когато приключих, той въздъхна тежко, сякаш най-лошите му опасения се потвърдиха.
— Лилия не си тръгна просто така. Тя избяга — каза тихо. — Преди три години. Остави бележка, че иска да живее далеч от мен и бизнеса. Почти не съм я чувал оттогава. Мислех, че е тийнейджърски бунт. Но това… — кимна към флашката — …това променя всичко.
В този момент вратата се отвори и влезе мъж на възрастта на Горан, с хищническо излъчване. Беше с лъскав костюм, перфектно сресана коса и лека, презрителна усмивка.
— Горане, търся те. Имаме проблем с доставките от… — млъкна, щом ме видя. Огледа ме бързо и оценяващо. — Прекъсвам ли?
— Да, Огнян. Прекъсваш. Говорим по личен въпрос — каза Горан с твърд тон.
— Разбира се. Ще те изчакам — отвърна Огнян, като не свали усмивката, но в погледа му проблесна нещо студено.
Когато излезе, Горан отново се обърна към мен.
— Това е съдружникът ми. И една от причините дъщеря ми да си тръгне. Тази флашка съдържа копие на цялата фирмена база данни – счетоводство, договори, планове. Лилия ги е копирала. Дълго се чудя защо. Манипулирана ли е била? Искала ли е да ме издаде? Ти ми даде отговора.
— Аз ли? — попитах объркан.
— Да. Мястото, където я откри. Не я е изхвърлила – скрила я е. Скрила я е от някого. И този някой не съм аз.
Глава 4: Сенките на миналото
Изведнъж се озовах в свят, познат ми само от книги – корпоративни интриги, семейни тайни и суми, способни да променят всяка реалност. А аз, Симеон, студент с ипотека, се оказах ключът към всичко заради едно старателно почистване.
— Не разбирам с какво бих могъл да помогна — признах, искайки единствено да се върна към кашоните си.
Горан ме погледна така, както професор наблюдава талантлив, но несигурен студент.
— Ти си наблюдателен и методичен. И си външен човек – никой не те подозира. Имам нужда от твоята помощ, Симеон.
Идеята му ми се стори толкова странна, че едва не се засмях.
— Да ви помагам за какво? Аз съм студент, не разследващ.
— Искам да ми помогнеш да разбера какво се е случило с Лилия преди три години. Кой я е накарал да направи това и защо. Разбира се, ще получиш заплащане.
Той стана, написа нещо на чек и го побутна към мен. Сумата беше достатъчна да покрие студентския заем и ипотеката ми за години. Взрях се в цифрите, усещайки как принципите ми започват да се разколебават. Това можеше да реши всичките ми проблеми наведнъж – но на каква цена?
— Това е прекалено много. Не мога да го приема.
— Приеми го като аванс — каза Горан. — Ако се съгласиш, ще има още. Имам нужда от твоята лоялност и наблюдения.
Беше ясно – стоях на кръстопът. Единият път беше познатият – учене и оцеляване. Другият – непознат и опасен.
— Защо точно аз? — попитах объркан.
— Защото си честен. Видях го по начина, по който беше изчистил апартамента, и по това, че не изхвърли флашката. В моя свят честността е рядкост.
В този момент влезе жена – висока, руса, с лице, което някога сигурно е било красиво, но сега беше застинало в студена елегантност. Роклята ѝ
0 Comments