Трябваше да е обикновена нощ. Една от онези нощи, в които светлините са по-меки от истината, музиката е по-силна от разума, а усмивките са обещания без подпис.

Глава първа

Нощта изглеждаше предначертана да бъде обикновена. От онези вечери, в които светлината е по-мека от истината, музиката надделява над мислите, а усмивките са обещания, които никой не се ангажира да спази.

Даниел не очакваше никакви изненади. Поне не тази вечер. Изморен беше – изпитите, безсънните нощи в университета и притесненията дали ще успее да плати вноската по жилищния кредит, взет набързо, с убеждението, че сигурността се печели с кураж, не с изчисления. Когато приятелите му го поканиха да излезе и да разпусне, той прие без много мислене.

В залата се носеха смях, шепот и случайни докосвания – на пръв поглед незначителни жестове, които понякога променят всичко.

Тогава я видя.

Джулия не се открояваше с гръмък смях или ярко облекло. В нея имаше нещо – от онези хора, които не се опитват да привлекат внимание, но погледът естествено ги намира. Косата ѝ падаше по раменете като тъмна вълна, а в очите ѝ проблясваше тайна, не за разказване, но за разгадаване.

Тя му се усмихна, сякаш се познават отдавна.

Даниел вдигна чашата – по-скоро от учтивост, отколкото от смелост. Тя го доближи спокойно. Въздухът около нея беше по-хладен от останалия.

„Не изглеждаш като човек, който е тук, за да празнува“, каза Джулия.

„А ти не изглеждаш като човек, който казва това на непознати.“

„Може би не си непознат.“

Тези думи се забиха в мислите му. Макар и обикновени, носеха особен смисъл. Даниел се засмя и се постара да ги изтласка от ума си, но те останаха – като отпечатък върху стъкло.

Танцуваха заедно.

Говориха.

Понякога тишината между тях беше по-значима от всичко казано. Джулия не питаше много, а когато говореше, думите ѝ звучаха като заключение. Ръцете ѝ бяха топли, дъхът ѝ – лек.

В един момент тя хвана китката му и го поведе към по-уединен ъгъл. Там светлината беше приглушена, а сенките сякаш се движеха сами.

„Даниел“, произнесе името му и той се сепна.

„Как…“

„Понякога просто знаеш“, отвърна тя.

Той искаше да пита още, но тя положи пръст на устните му, спирайки въпросите. В този жест имаше обещание.

Нощта се сгъсти.

Дойде утрото.

Светлината беше строга. Стаята му се стори по-малка, по-семпла, по-реална. Даниел се събуди с усещането, че не иска да изпусне съня си.

Протегна ръка по чаршафите.

Празно.

Скочи рязко.

Джулия я нямаше.

Без бележка, без съобщение, без никаква следа, все едно никога не е била там. Само въздухът носеше още отглас от гласа ѝ.

Тогава забеляза обеците.

Две изящни обеци, оставени на масата – като мълчаливо желание. Сребрист блясък, деликатен орнамент, ненатрапчив знак, че случилото се не е било просто сън.

Даниел ги взе внимателно.

В мига, в който металът докосна кожата му, по гърба му пробяга студ, сякаш предупреждение.

Обеците натежаха в дланта му, като че ли съхраняваха история, която още не е разкрита.

Реши да ги върне.

Изглеждаше най-логичното, човешко нещо.

Даниел все още не знаеше, че логиката често води право в капана.

Глава втора

Адресът, който Джулия беше споменала по време на разговора, се въртеше в ума му като позната мелодия. Не беше сигурен дали го помни точно или просто така го усеща. Тръгна натам – с обеците в джоба, с напрежение в гърдите и онова особено чувство, че вече е минавал по този път.

Вратата беше стара, тъмна и дръжката ѝ сякаш не искаше да бъде пипана.

Даниел почука.

Отвътре се чуха стъпки. Бавни и внимателни.

Вратата се отвори. На прага се появи възрастна жена. Косата ѝ беше сива, погледът – уморен, но силен. Изглеждаше като човек, преживял много, но всеки ден намира сили да стане.

Даниел се усмихна несигурно.

„Извинете… Джулия вчера остави това у мен.“ Подаде обеците.

Жената трепна.

Погледът ѝ спря първо на обеците, после върху лицето му, сякаш виждаше призрак, не гост.

Устните ѝ помръднаха, но думите не излязоха веднага.

„Вчера?“

Даниел кимна, вече несигурен.

Жената преглътна, сякаш се бореше с невидими думи.

„Но Джулия…“ Гласът ѝ се прекърши. „Джулия почина преди шест години.“

Думите я разтърсиха така, че Даниел усети как всичко около него се накланя. Умът му не можеше да намери логика. Въздухът натежа.

„Не… Това е грешка. Тя беше с мен. Говорихме. Бяхме…“

Жената затвори очи, сякаш се опитваше да не припадне.

„Кой си ти?“ прошепна. „Кой си, че идваш с тези обеци?“

Даниел отстъпи назад. Сърцето му биеше, търсейки изход.

„Казвам се Даниел. Не разбирам какво става. Просто исках да ги върна.“

Възрастната жена посегна към обеците, но спря на сантиметър, все едно се страхуваше.

„Това са обеците на Джулия“, каза тя тихо. „Тя ги носеше, когато…“

Не довърши.

От вътрешността на жилището се чу друг глас – по-млад, мъжки и остър.

„Кой е?“

Жената се дръпна.

„Никой“, отвърна бързо.

Даниел усети как страхът се смесва с подозрение.

Погледна жената. В очите ѝ видя мълчалива молба.

„Влез“, прошепна. „Но не казвай името ѝ на глас. Не тук.“

Когато прекрачи прага, Даниел почувства, че влиза не просто в чуждо жилище, а в чужда истина.

Някъде вътре подът скръцна – като че нещо тежко се размърда.

Тишината стана осезаема.

Глава трета

Домът ухаеше на стари книги и на цветя, сменяни навреме, но безсилни да спасят когото и да било. По стените висяха снимки, повечето обърнати към стената, сякаш спомените са опасни, ако гледат обратно.

Възрастната жена го заведе в малка всекидневна. Ръцете ѝ леко потреперваха, но походката ѝ беше сигурна.

„Казвам се Маргарет“, каза тя – сякаш това име бе ключ към правилата в този дом. „И ако си тук, за да се подиграваш, по-добре си тръгни. Ако не си, ще трябва да кажеш всичко. Без да криеш.“

„Не се шегувам“, промълви Даниел.

В коридора се появи мъж – на около трийсет и няколко, с лице, опитващо се да изглежда спокойно, но с очи нащрек. От онези хора, които слушат не само думите, а и паузите между тях.

„Кой е този?“ попита мъжът.

„Гост“, отвърна Маргарет. „Даниел.“

„Защо е тук?“

Маргарет каза след кратко колебание:

„Донесе нещо. Обеци.“

Мъжът пребледня, сякаш кръвта му се беше отдръпнала.

„Обеци?“

Погледът му се стрелна към джоба на Даниел.

„Къде ги намери?“ – гласът му беше остър.

Даниел ги извади, държейки ги като доказателство.

Мъжът пристъпи напред, но Маргарет го спря с тяло.

„Не го докосвай, Итън.“

Името прозвуча предупредително.

Итън се въздържа.

„Ти не разбираш“, каза той тихо. „Ако някой разбере…“

„Някой вече знае“, отвърна Маргарет. „Младежът е тук. И обеците са тук. Значи нещо се връща.“

Даниел ги гледаше ту единия, ту другия, докато умът му настояваше, че всичко това е абсурд, че трябва да си тръгне, но студът от метала не го пускаше.

„Казахте, че Джулия е починала“, прошепна той. „Как тогава…“

Маргарет се отпусна тежко в стола.

„Някои неща хората наричат случайност, когато не им стига смелост да ги нарекат съдба“, каза тя. „Джулия умря. Но истината за смъртта ѝ…“ Очите ѝ се наляха със сълзи. „Истината беше погребана преди нея.“

Итън удари по облегалката на стола.

„Не започвай пак“, изсъска.

Маргарет го изгледа строго.

„Ще започна. И този път няма да спра.“

Даниел усещаше как вълната студ от обеците се разлива по ръката му.

„Коя беше Джулия за вас?“ попита той.

Настъпи пауза.

Маргарет тихо отвърна:

„Моята дъщеря.“

Итън добави, без да го поглежда:

„И моята сестра.“

Даниел преглътна.

„Тогава защо се държите така, сякаш името ѝ е забранено?“

Маргарет се наведе напред.

„Защото когато тя умря, някой направи така, че всички да забравят. А ако не забравиш сам – ще те накарат.“

Итън се засмя сухо.

„Те.“

Маргарет го погледна право в очите.

„Да. Те. Хората с пари. Хората с влияние. Онези, които подписват договори, уж спасителни, а после се оказват примка.“

Даниел си спомни за собствения си кредит, подписан с надеждата, че всичко ще е наред.

„Кои са те?“ почти без глас попита той.

Итън отговори:

„Ричард.“

Името падна тежко.

Даниел не познаваше Ричард, но начинът, по който Итън произнесе името, говореше, че това не е просто човек, а препятствие, нож и стена в едно.

Мар