Разбрах, че бъдещият ми съпруг има любовница само два дни преди сватбата ни.

Два дни преди сватбата си научих, че бъдещият ми съпруг има любовница.

Не беше слух, нито някоя приятелка, която „случайно“ е видяла нещо. Истината ме намери от тихата светлина на телефона му.

Докато той беше под душа, аз стоях в кухнята и се опитвах да намеря снимка, която исках да пратя на шивачката – роклята ми стягаше под ребрата, а всяко по-дълбоко вдишване се усещаше като дребна вина. Телефонът му безшумно изписука – екранът присветна с известие.

Име. Мария.

Само това. Никакви сърца, нито целувки. Просто едно име. Самото име сякаш беше позволение.

Обля ме студ. Точно като онова усещане, когато разбираш, че влакът е заминал, а ти си още на перона, държиш билет и багаж, който не можеш да върнеш.

Лесно отключих телефона. Не защото знаех паролата, а защото той така и не си беше сменил кода от рождения ден. Вярваше, че това е „по-просто“ и никой няма да се сети точно за този код.

Влязох в съобщенията.

Първото беше от сутринта.

„Два дни. Обеща.“

След това неговият отговор:

„Всичко е уредено. Само още малко търпение.“

После дойде снимка. Не искам да я описвам – не желая да я връщам в мислите си. Само едно ще кажа:

В нея не видях нежност. Имаше само собственост.

Чух как водата спря. Сърцето ми биеше така силно, сякаш ще изскочи и ще избяга далеч от всички тези сватбени приготовления.

Оставих телефона обратно на масата, измих ръцете си, макар да не бях пипала нищо мръсно. По себе си усещах невидим прах.

Той излезе от банята, завит в кърпа, самоуверен, с онази добре поддържана мъжка хубост, която винаги ме е карала да се чувствам късметлийка.

– Какво правиш? – попита, уж небрежно.

– Гледам… какво правя – казах тихо, почти подчинено. Това ме изплаши повече от снимката.

Усмихна се.

– Виждаш ли колко сме близо до деня? Нямам търпение.

– И Мария няма търпение – казах.

Усмивката му не изчезна веднага, просто стана твърда, като маска, която е стояла твърде дълго.

– Коя Мария? – престорено се пошегува.

– Тази, която пише, че обеща. Тази, на която казваш, че всичко е уредено.

Замълча. Приближи се, хвана ръба на стола, не седна, просто се облегна, сякаш това е разпит, а аз съм обвиняемата.

– Яна, – каза спокойно, – нека не правим сцени. Не сега.

– Не сега? – повторих. – А кога? След като кажа „да“? Когато всички ръкопляскат? След подписа?

Погледът му стана по-мрачен.

– Ти мислиш, че това е за чувства. Но не всичко е за чувства.

– За какво е тогава?

Отвори уста, сякаш ще обясни нещо важно, но избра по-лесния път.

– Не е това, което си мислиш.

В този момент ми стана ясно – точно това е. Може би и нещо още по-лошо.

Не извиках, не заплаках. Просто се обърнах, взех чантата си и излязох.

Навън въздухът беше рязък. Като глас, който ми нашепва: „Събуди се, Яна. Най-после.“

Глава втора

Първият, на когото се обадих, беше баща ми.

Не звъннах на приятелка. Не на майка ми. Не защото му вярвах повече, а защото дълбоко знаех: ако в сватбата има нещо „уредено“, това не е било по моя инициатива.

Вдигна още на второто позвъняване.

– Яна? Какво има?

– Мартин има любовница – казах направо. – Мария. Пише му. Има снимки.

Последва мълчание. Не недоверие, а по-скоро някой, който пресмята.

– Къде си?

– Навън. Не мога да се върна.

– Ела у дома.

Прибрах се при тях така, както дете се прибира вкъщи с ожулено коляно и вярва, че превръзката ще оправи целия свят.

Влязох в хола и видях баща ми до прозореца, с ръце зад гърба – винаги така чака новина, която вече подозира.

Майка ми беше в кухнята. Слушаше, но не излизаше. Това беше неин навик.

– Кажи ми всичко – каза баща ми.

Разказах му. Показах съобщенията, които снимах с телефона си преди да изляза. Името, датите, онова „Всичко е уредено“.

Той погледна екрана, после мен. В очите му имаше само умора.

– Това не променя нищо – каза.

Мислех, че не съм чула правилно.

– Моля?

– Всичко вече е уредено – повтори. – Сватбата не се отменя.

Говореше така, сякаш обсъжда доставка, не моя живот.

– Татко… това е предателство.

Сложи ръка на рамото ми – тежко, като печат.

– Не разбираш. Има неща, които се решават зад завесата. Има уговорки. Има… последствия.

– Какви последствия?

Обърна се, извади дебела папка от шкафа и ми я подаде.

– Прочети.

Отворих я. Вътре – листове, печати, подписи. Думи като „кредит“, „поръчител“, „обезпечаване“. Думи, които не бива да съществуват до думата „любов“.

– Какво е това?

– Нашето спасение – каза тихо. – И твоето.

Прелиствах – заем за жилище, на мое име.

Спрях.

– Аз нямам заем за жилище.

Баща ми не трепна.

– Имаш. Открит е преди месеци. Подписан е от теб.

Светът се килна.

– Аз не съм подписвала нищо.

– Подписала си – гласът му беше равен. – Или поне… така пише в документите.

Изстинах отново – сега не заради любовницата, а заради собствения си баща.

– Използвал ли си името ми?

Мълчание.

От кухнята се чу майка ми да плаче без звук, както винаги, когато истината е прекалено тежка за думи.

– Татко?

Въздишка.

– Трябваше. Иначе всичко щяхме да загубим.

– Какво всичко?

– Къщата. Живота, който смяташ за нормален. Всичко.

Прелиствах страниците – в дребния шрифт видях още едно: „гарант“.

Гарант беше Мартин.

И разбрах защо баща ми говори за „уредено“.

Сватбата не беше обещание.

Тя беше ключ.

Аз бях вратата.

Глава трета

Не мигнах цяла нощ.

Лежах в леглото си – това, в което като дете мечтаех за приказки, а като жена се будех от тревоги, които са само срокове и неясни страхове.

В коридора баща ми крачеше напред-назад, спираше, говореше по телефона тихо. Долових само отделни думи:

„Не, не може да се разклати…“

„Всичко е готово…“

„Тя ще се съгласи, няма избор…“

Нямала избор.

Гледах тавана и се опитвах да си представя следващия ден – сватбата, роклята, гостите, усмивките, букета, клетвите.

А в центъра – аз. Знаех, че някъде в чужд чат има снимка, която ме превръща не в булка, а в прикритие.

Станах и отидох в кухнята.

Майка ми седеше на масата с чаша изстинал чай, очите ѝ – подпухнали.

– Знаела ли си? – попитах.

Тя трепна, като че ли я ударих.

– За любовницата? – прошепна.

– За кредита. За подписа.

Наведе глава.

– Баща ти каза, че е временно. Че само така ще се измъкнем.

– От какво?

Замълча дълго, после тихо каза:

– От него.

– От кого?

Погледна ме и за първи път видях в очите ѝ страх, който не идва от бедност, а от човек.

– От Дамян – каза.

Името ми беше непознато, но в гласа ѝ имаше история.

– Кой е Дамян?

Преглътна.

– Човекът, който даде парите на баща ти, когато банката отказа.

– Човекът, който сега ги иска обратно?

Майка ми кимна.

– И иска повече от пари.

– Какво повече?

Стисна чашата.

– Влияние. Да ни държи. Просто да има контрол.

Вратата се отвори, баща ми влезе – изглеждаше по-стар от вчера.

– Не я пълни с глупости – каза на майка ми.

– Това не са глупости – казах аз. – Това са тайни.

Той седна тежко.

– Добре – каза. – Ще чуеш истината. Но после ще направиш каквото трябва.

– Не обещавам – отвърнах.

Погледна ме остро.

– Дамян е бизнесмен – обясни. – Не се появява по медии, не дава интервюта, но всички знаят, че когато поиска нещо, го получава. Аз… направих грешка. Взех пари от него, за да спася работата си. После – още, и вече не можех да върна.

– Затова използва моето име?

– То беше чисто. Ти си доверие. Банката би се съгласила. А Мартин… Мартин прие да стане гарант.

– Защо?

Баща ми се усмихна безрадостно.

– И той има нужда.

– От какво?

– От връзки. Достъп до документи, до имоти. Мартин е умен. Той знае какво прави.

– А любовницата му? – попитах.

Замълча. После каза:

– Това си е неговото. Важно е да се случи сватбата.

Тогава ми просветна.

В тази къща любовта е дреха – показваш я пред гостите, а я сваляш, когато дойде време за подпис.

– Няма да отида – казах тихо.

Баща ми се изправи.

– Ще отидеш. Ако не – Дамян ще ни вземе всичко.

– Нека вземе – прошепнах.

Удари с длан по масата, но без да пов