Срещата ми беше в ресторант от онези, където менюто няма цени, а светлината е толкова приглушена, че едва различаваш ястията пред себе си. Всичко крещеше „лукс“ – от тежките ленени салфетки до кристалните чаши, които иззвъняваха дори при най-лекото докосване. Александър, мъжът срещу мен, сякаш беше излязъл от този бляскав свят. Костюмът му стоеше безупречно, а часовникът му вероятно струваше повече от целия ми годишен наем. Говореше с онзи спокоен, леко самоуверен тон на човек, който е свикнал да има всичко, и това едновременно ме привличаше и караше да се чувствам неудобно.
Той разказваше за бизнеси, сделки за милиони, пътувания до далечни дестинации – неща, за които аз само мечтаех. Аз бях просто студентка по право, за която всеки лев за наем и такси беше от значение, и усещах, че попадам в различна реалност. Малкият ми апартамент и ипотеката към него тежаха като воденичен камък, а всяка негова дума за разкош само подчертаваше разликата между световете ни. Не можех да отрека – имаше особен чар, дори опасен. Усмивката му би разоръжила всеки, а погледът му те караше да се чувстваш специална, като единствената жена в стаята.
Вечерята беше към края си. Смехът на Александър още кънтеше в ушите ми, когато сервитьорката се появи с кожено калъфче за сметката. Тя беше млада, с прибрана коса на кок и изморен поглед. Александър подаде черната си кредитна карта, без да поглежда дори към сумата – движението му беше автоматично, като нещо, което прави постоянно.
Сервитьорката се насочи към терминала, а разговорът между нас изведнъж утихна. Той тихо отпиваше от виното си, а аз се оглеждах, опитвайки се да запомня всеки детайл от тази необичайна вечер. След кратко време тя се върна. Лицето й беше безизразно, но в погледа й проблясваше нещо – неясно, може би съжаление или тревога.
Тя се наведе към Александър. „Господине, съжалявам, но картата ви беше отказана.“
В залата се спусна тягостна тишина. За момент въздухът се сгъсти. Усмивката на Александър застина, после бавно изчезна, отстъпвайки място на изненадата, която бързо премина в гняв. Избледня не постепенно, а внезапно – кожата му стана сива, почти восъчна.
„Какво казахте?“, изсъска той, гласът му беше тих, но напрегнат. „Сигурно има някаква грешка. Пробвайте пак.“
„Пробвах три пъти, господине“, отвърна сервитьорката, без да трепне. „Системата я отхвърля.“
„Това е невъзможно!“, повиши той тон, привличайки вниманието на околните. „Знаете ли кой съм аз? Тази карта има неограничен лимит!“
По лицето му се появи очевидно унижение. Започна разтревожено да рови из джобовете си. Извади портфейла, но в него имаше само още няколко карти, без никакви пари в брой. Погледът му се изпълни с паника, фасадата на увереност се разпадаше, показвайки отчаяние.
Стоях като вцепенена, неудобството ме обхвана така, сякаш аз бях виновна. Без да мисля особено, отворих чантата си и извадих своята карта – същата, с която плащах сметките си и която едва стига до следващата стипендия.
„Аз ще платя“, казах тихо.
Погледът на Александър към мен беше смесица от благодарност и дълбоко унижение. Не каза нищо, само кимна. Подадох картата на сервитьорката, избягвайки да я погледна. Сметката беше огромна – повече, отколкото изкарвах за месец. Преглътнах трудно, докато тя отиваше с картата ми. Знаех, че това ще ми струва седмици икономии, но просто исках всичко да приключи.
Когато сервитьорката върна бележката за подпис, Александър вече беше станал, облякъл палтото си и стоеше с гръб към мен. Подписах се с трепереща ръка и започнах да си събирам нещата. Тръгнахме да излизаме, а тишината между нас беше по-тежка от всяка реплика. Докато минавах покрай бара, сервитьорката, която чистеше маса, леко ме хвана за ръката – толкова бързо, че почти не го усетих.
Александър вече беше напред и не забеляза нищо.
Тя се наведе към ухото ми, дъхът й миришеше на кафе. „Излъгах“, прошепна тя толкова тихо, че едва я чух.
Преди да осмисля, тя пъхна сгъната касова бележка в дланта ми. Пръстите й бяха ледени. Стиснах бележката в юмрук, а сърцето ми заби лудо. Какво означаваше това?
Излязохме в хладната нощ. Александър продължаваше да мърмори нещо за банки, системи и некадърни служители, но аз вече не го слушах. В главата ми кънтяха думите на сервитьорката: „Излъгах.“ Защо го направи?
Той се предложи да ме изпрати, но отказах с извинението, че имам работа. Просто исках да остана сама. Не настоя. Взе такси и изчезна, а мен ме обзе трепет – не само от студа, а и от нещо по-дълбоко.
Вървях към вкъщи, без да усещам студа и вятъра. Дланта ми, стиснала бележката, беше влажна. Под уличната лампа, далеч от ресторанта, най-накрая разгънах листа. Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва го успях.
Обърнах бележката. На гърба, с разкривен почерк, бяха само две думи. Думи, които замразиха кръвта ми и преобърнаха всичко.
БЯГАЙ ВЕДНАГА.
Глава 2: Първите съмнения
Когато влязох в апартамента, се подпрях на вратата и поех дълбоко въздух. Сърцето ми още блъскаше, сякаш беше птица, заключена в клетка. Бележката стисках толкова здраво, че сякаш беше единственото реално нещо в този объркан момент.
„Елена? Ти ли си?“ – Гласът на Катерина, моята съквартирантка и най-добра приятелка, се чу от хола. „Как мина срещата с господин Съвършен?“
Не можех да отговоря. Просто влязох, седнах на дивана и оставих бележката на масата. Катерина откъсна поглед от учебника си по икономика. Тя винаги беше прагматична, здраво стъпила на земята и подозрителна към всичко прекалено хубаво. Именно тя ме бе предупредила да внимавам с Александър.
„Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак“, каза тя, сваляйки очилата си. Погледът й се спря на бележката. „Какво е това?“
С треперещ глас й разказах всичко – за луксозния ресторант, разговорите за милиони, унизителната сцена с отказаната карта, как аз платих огромната сметка и накрая за сервитьорката с нейния шепот и двете думи на гърба на бележката.
Катерина взе листа и го разгледа внимателно. „Бягай веднага“, прочете тя. Погледна ме сериозно, без и следа от шега. Само тревога. „Господи, Елена. Това е…“
„Откачено?“, допълних аз. „Знам. Но защо някой би направил подобно нещо? Сервитьорката… рискува работата си. Начинът, по който ме погледна – в очите й имаше страх.“
„Добре, нека мислим логично“, каза Катерина, вече в аналитичен режим. „Вариант едно: сервитьорката е луда. Или е бивша на Александър и иска да му отмъсти, като го унижи.“
„Възможно е“, съгласих се, макар интуицията ми говореше друго. „Но защо ще предупреждава мен? Защо ще каже на мен да бягам?“
„Вариант две: Александър е опасен. И тя знае нещо. Може да го е разпознала. Може да е замесен в нещо незаконно. Лъскавият костюм и скъпият часовник често са само прикритие.“
Това ме стресна. Започнах да си припомням подробности от вечерта, опитвайки се да открия нещо пропуснато. Сетих се как избягваше конкретни въпроси за работата си, говореше само общо за „инвестиции“ и „финансови пазари“. Телефонът му звънеше, но той само го поглеждаше и не вдигаше. И си спомних една негова реплика, която тогава ми се стори странна, а сега звучеше зловещо: „Независимостта е илюзия, Елена. Всеки принадлежи на някого или на нещо. Важното е да си от правилната страна.“
Разказах го на Катерина. Тя свали очилата си и ги изчисти – навик, който има, когато се замисли сериозно.
„Това си е като реплика от мафиотски филм“, каза тя. „И цялата история с отказаната карта… Може би няма пари, може би всичко това е фасада. Има много такива хора – живеят на кредит, преструват се на богати, за да впечатляват момичета като теб.“
Това ме засегна. „Момичета като мен? Какво имаш предвид?“
„О, хайде, Елена! Знаеш добре – умна си, красива си, но си притисната. Този апартамент, кредитът – тежат ти. Постоянно се тревожиш за парите. А такъв мъж, обещаващ лесен живот, е като спасителен пояс. И той го усеща. Те надушват уязвимостта отдалече.“
Думите ѝ бяха сурови, но истина. Ипотеката беше бреме. Всеки месец, когато плащах вноската, усещах стягане в стомаха. Мечтата за свой дом се беше превърнала в тежест. Александър, с неговата вселена, изглеждаше като глътка въздух. Може би съм се заслепила по блясъка и не съм видяла какво се крие зад него?
Телефонът ми извибрира. И двете се стреснахме. Съобщение от Александър.
„Съжалявам за тази вечер. Имаше нелеп банков проблем. Ще ти се реванширам. Дължа ти парите за вечерята. Моля те, кажи, че ще ми дадеш шанс да се поправя.“
Прочетох на глас.
„Какво ще правиш?“, попита Катерина.
„Не знам“, отвърнах. Част от мен искаше да повярва, че е просто банков проблем и да забрави бележката на сервитьорката. Но другата, тази, която беше видяла паниката в очите му и усетила ледените пръсти на сервитьорката, крещеше „Не!“
„Не му отговаряй“, каза твърдо Катерина. „Поне не тази вечер. Помисли първо. И разбери коя е тази сервитьорка и защо го направи.“
Тя беше права. Не можех да оставя всичко така. Трябваше да разбера каква е истината – дори ако е неприятна.
През нощта не мигнах. В главата ми се бореха два образа – Александър, който обещаваше друг живот, и двете думи, надраскани на бележката: „БЯГАЙ ВЕДНАГА“. Те пулсираха в тъмното като предупреждение.
Сутринта вече бях решила – няма да му пиша. Ще се върна в ресторанта, за да намеря сервитьорката. Трябва да разбера какво се крие зад фасадата
0 Comments